Лора Роуланд - Якешину

Въпреки личните си противоречия доктор Мива и игуменката очевидно бяха единодушни в намеренията си да изкарат Хару виновна за престъпленията. Рейко зърна сласт в мътните скосени очи на доктор Мива, докато погледът му скришом се плъзгаше по тялото й. Освен това забеляза, че Джункецоин я наблюдава с присвити, изпълнени с гняв очи. Макар че не харесваше доктор Мива, игуменката определено желаеше да бъде център на мъжкото внимание и не понасяше съперничество. Сега тя вирна брадичка и опипа с пръсти отпуснатата кожа под нея.

— Интересува ме защо толкова настоятелно се опитвате да ме убедите, че Хару е убийца и подпалвачка — заяви Рейко.

— Казваме ви истината — отвърна Джункецоин. — Държим разследването да завърши колкото се може по-скоро и виновницата да бъде арестувана.

— Но защо й е на Хару да подпалва къщата?

— За отмъщение — отвърна игуменката. — Многократно сме я наказвали заради неподчинението й с глад и уединение, но това я разгневява. Пожарът е начин да си разчисти сметките с нас.

— Хару познавала ли е жертвите от пожара? — не се предаваше Рейко.

— Никой не знае кои са жената и детето — отвърна доктор Мива. Рейко забеляза как той плъзна поглед встрани от нея и нервно сплете ръце.

— Какво значение има! — възкликна игуменката. — Едва ли Хару си е направила труда да проверява дали къщата е празна, преди да я подпали…

Вниманието на Рейко бе привлечено от някакво движение зад гърба на Джункецоин и доктор Мива. Тя погледна към балкона и видя млад монах, който надничаше над парапета. Бръснатата му глава бе тясна и издължена, а ушите му стърчаха встрани като дръжки на стомна. Момъкът гледаше право в Рейко. Когато погледите им се срещнаха, той кимна към другите присъстващи в стаята и сложи пръст на устните си. Инстинктивно Рейко сведе очи към купичката си с чай, прикривайки изненадата си. Запита се защо ли този монах ги подслушваше.

— А познавахте ли оябун Ояма? — попита тя. Погледна отново към балкона, но монахът беше изчезнал.

— Срещала съм го един-два пъти — отвърна Джункецоин и добави: — Не съм имала никакви причини да му желая злото. Прекарах цялата нощ преди пожара в моите помещения и не съм доближавала къщата до идването на огнеборците. Моите помощнички ще потвърдят… — и тя обхвана с жест четирите монахини, които седяха все така безмълвни и бдителни.

— Аз пък лекувах един болен монах. Помагаха ми няколко медицински сестри. Започнах след полунощ и все още бях при него, когато заби пожарната камбана — припряно каза доктор Мива.

Рейко се изненада, че и двамата така нетърпеливо й изложиха „неоспоримото“ си алиби, без дори тя да ги бе питала къде са били и какво са правили в нощта на убийствата. Изгледа ги един по един. Доктор Мива отново сплете нервно мръсни пръсти, а игуменката издържа погледа й, без да трепне, но изражението й беше отбранително. Атмосферата в стаята стана непоносимо напрегната. Рейко инстинктивно долавяше, че зад стените на храма се крият много тайни и че игуменката и докторът знаят повече, отколкото казват.

— А дали ще е удобно да поговоря с висшия свещеник Анраку… — предложи тя. Надяваше се свещеникът да е по-надежден свидетел от Джункецоин и доктор Мива.

Игуменката се намръщи:

— Висшият свещеник Анраку в момента медитира и не може да бъде обезпокояван. Ще го уведомя, че желаете да го посетите, и допълнително ще ви съобщя кога може да ви приеме… А сега моля да ни извините, имаме да обсъждаме наши дела…

Безцеремонният начин, по който я отпращаха, вбеси Рейко, но тя прикри гнева си и се поклони:

— Благодаря ви за съдействието, бяхте изключително любезни.

Очите на игуменката отправиха безмълвна команда към четирите монахини. Без да отронят нито дума, те придружиха Рейко вън от метоха с очевидното намерение да се уверят, че е напуснала храма. Докато вървеше надолу по пътеката, тя видя Маруме, единия от помощниците на Сано, да влиза в постройката на слугите, придружен от някакъв свещеник. Изглежда, от сектата не позволяваха хората на сосакан да провеждат разследването си без официални придружители. Рейко трескаво търсеше начин да се освободи от ескорта си. Хрумна й нещо и спря:

— Извинете ме, но се налага да отида до тоалетната! — каза тя и се огледа. Монахините се поколебаха, после кимнаха и я поведоха към малка дървена барака, сгушена между боровете в задната част на метоха. Изкачвайки двете стъпала до вратата, тя се обърна към тях: — Няма защо да ме чакате! — влезе и се затвори в сумрачното тясно пространство. Изчака малко и открехна вратата. Монахините стояха наблизо и наблюдаваха нужника. Рейко се ядоса. Как да се отърве от пазачите си, без да направи сцена, която би оскърбила сектата, би разстроила Сано и би злепоставила хората, които смяташе да разпита дискретно!