Лора Роуланд - Якешину

Рейко се спря и се огледа. Обстановката тук не бе по-различна, отколкото в безброй други храмове. Дворната площ се разполовяваше от широка пътека с каменна настилка. От двете страни бяха разположени зали за богослужение, параклиси, хранилище за сутри, шадраван, скелето на камбаната и други постройки в традиционен будистки стил. Изображение на лотос в черно и златно украсяваше кулите, вратите с дърворезба и високата порта с двоен покрив, която водеше към главната зала в края на пътеката. Слънчевите лъчи в късната утрин пръскаха искри върху сивите керемидени покриви. Над главната алея разпростираха клони кичести явори; върху по-малките пътеки хвърляха сянка разлистени дървета. Борове, дъбове, червени кленове и вишневи дръвчета премрежваха постройките; посипаните с бял чакъл алеи пресичаха площи с тучна трева и ниски храсти. Свещеници, монахини и послушници в шафранови, сиви и кафяви роби преминаваха бързо със сведен поглед през тълпите от богомолци. Някъде от вътрешността долиташе странен ритмичен напев. Въздухът бе изпълнен с наситен аромат на тамян и портокалови цветове. Мястото притежаваше странна ефирна красота, от която Рейко я побиха тръпки.

— Коничи уа, добър ден, уважаема госпожо Сано! — стресната от звука на дрезгав женски глас, Рейко се обърна и се озова пред висока жена в светлосиво кимоно. — Добре дошли в храма „Черният лотос“ — добави жената с поклон. Главата й бе покрита с дълга бяла кърпа. Бе някъде към четирийсетте, с едра четвъртита челюст и сочни чувствени устни. Тесните й очи блестяха със строга интелигентност. Лицето й не беше напудрено, но веждите й бяха обръснати и изрисувани високо на челото. Устните й бяха леко оцветени с алено багрило. Възрастта бе прорязала тънки бръчици около устата й, но въпреки това личеше, че на младини е била красавица, тъй като дори и сега притежаваше своеобразна изнурена хубост. Придружаваха я четири монахини, по две от всяка страна. — Аз съм Джункецоин, игуменката на манастира. Чест е за мен да се запозная със съпругата на сосакан Сано.

Докато се покланяше в отговор, Рейко бързо измърмори:

— За мен е чест… — досега не беше виждала игуменка с грим. Освен това посветилите се на църквата жени обикновено бръснеха главата си, но под кърпата на игуменката изпъкваха опънатите й назад коси. — Простете, че ви се натрапвам…

— О, не бъдете толкова скромна! — прекъсна я игуменката и бързо се усмихна. В гласа й звучеше превзетост. — Предполагам, че помагате на съпруга си да разследва пожара? Моля, позволете ми да ви съдействам…

Думите на Джункецоин засилиха подозренията на Рейко. Никой, освен самураите на Сано не знаеше целта на посещението й тук. Защо тогава игуменката реши, че съпругата на сосакан е тук, за да помага на мъжа си, а не като обикновен богомолец? Значи вече се бе разчуло за разговора й с Хару…

— Тук съм, за да установя замесена ли е Хару в палежа и в убийствата — отстъпи Рейко.

Джункецоин се усмихна още по-широко.

— О! Аз познавам Хару много добре. Можем да поговорим за нея в личните ми помещения… — игуменката посочи към една тясна алея.

— Всъщност… надявах се да поговоря с нейни приятелки… — Рейко се чудеше как да се измъкне от поканата, без да я обиди. — Само ми посочете къде е сиропиталището… и няма да ви безпокоя…

— Излишно е да ходите там — отвърна Джункецоин, все още усмихната, макар че погледът й стана суров. — Мога да ви предоставя цялата информация, която ви е нужна!

Игуменката и монахините заобиколиха Рейко. Очевидно нямаше да й позволят да се разхожда из храма сама. Рейко знаеше, че ако се противопоставеше на длъжностно лице от сектата, можеше да създаде неприятности на Сано. Затова трябваше да се съгласи. Кимна и покорно тръгна след Джункецоин. Може би все пак щеше да научи нещо важно.

Стигнаха до жилищните помещения на монахините и игуменката покани Рейко в неголяма, семпло обзаведена стая на горния етаж. Отворени плъзгащи се врати извеждаха към малък балкон с приятен изглед. Една прислужничка поднесе чай. Монахините коленичиха в ъглите като безмълвни стражи. Сега Рейко забеляза, че сивото кимоно на игуменката е от най-фин памук с дискретен десен от вълнообразни по-светли линии вместо простия конопен плат, от който се правеха робите на монахините; обикновено те ходеха боси, а тя беше с безупречно бели чорапи.

— Кажете ми, моля, какво отличава „Черният лотос“ от останалите секти? — попита любезно Рейко, насочвайки разговора към по-отвлечени теми.