Лора Роуланд - Якешину

Зад гърба й се разнесе тихо почукване и тя се обърна. На задната стена имаше закован с дървени летви прозорец и през цепнатините Рейко зърна тясната глава с щръкналите уши. Беше монахът от балкона на метоха.

— Моля ви, госпожо, трябва да говоря с вас! — прошепна той напрегнато. — Имам важна информация.

Първоначалният уплах на Рейко отстъпи място на надеждата.

— За какво? — попита тя също тъй шепнешком.

— Нека да се видим пред портите на храма, моля ви!

В същия миг се чу шумолене от бързи стъпки върху сухи борови иглички и монахът изчезна.

Писъците на Масахиро огласяха цялата къща. Откакто майка му го беше изоставила преди няколко часа, гледачките се бяха видели в чудо — нито храна, нито играчки, нито ласки можеха да утешат разтревоженото дете. Мидори, която беше дошла на гости по обед, също вече не можеше да понася врявата. Тя и Охана, най-младата прислужничка, избягаха в градината.

— Най-сетне тишина и спокойствие! — възкликна Охана. Деветнайсетгодишна, тя имаше хубаво лице с остра брадичка и дръзка усмивка. — Младият господар е способен напълно да ни побърка. Направо ти се чудя! Да зарежеш покоите на придворните дами и да дойдеш при това кресливо дете!

— О, на мен ми е приятно — отвърна Мидори. Тя приглади розовото си копринено кимоно. — Рейко и сосакан Сано са толкова мили с мен. А и Масахиро ми харесва…

Охана попита лукаво:

— А нещо друго да ти харесва?

Мидори се изчерви при мисълта, че прислужничката беше забелязала как се оглежда да зърне някъде Хирата. Тя се беше запознала с главния васал на сосакан Сано преди три години, след като вече беше слушала историите за геройството му в Нагасаки, където бе спасил живота на господаря си. В началото Хирата се държеше много мило с нея, ухажваше я, глезеше я. Виждаха се често в имението на сосакан. Така тя се влюби в него и търсеше всеки удобен миг да го види.

Неясно бръмчене прекъсна мислите на Мидори. Нещо прехвръкна покрай ухото й.

— Оса! — изкрещя Охана. Насекомото се стрелна към нея и тя изпищя, прикривайки главата си с ръце.

Паниката й беше заразителна. Осата се устреми право към лицето на Мидори и тя също изпищя. Двете с Охана се хванаха една за друга и хукнаха в кръг.

— Помощ! Помощ! — разкрещяха се те.

Осата се оплете в дългите коси на Мидори, пърхаше с криле и бръмчеше свирепо до самия й врат.

— Махни я от мен! — извика Мидори.

Очаквайки острото жило да се забие в плътта й, тя се свлече на колене.

Охана я погледна с ужас. В този момент до тях се разнесе мъжки глас:

— Какво става тук?

Мидори вдигна поглед и видя Хирата — силен, енергичен, двайсет и три годишен, с двата си меча, увесени на кръста, той беше спрял край тях и ги гледаше с любопитство.

— В косите ми има оса! — изплака тя.

Хирата коленичи до нея. Внимателно хвана осата за крилете, отнесе я настрана и я подхвърли нагоре във въздуха. Осата отлетя. Той се върна при Мидори и Охана.

— Вече сте в безопасност — каза той през смях.

Мидори се изправи с мъка и го погледна с искрено възхищение. Той беше толкова смел и прекрасен. Тя копнееше за любовта му и изгаряше от желание да се омъжи за него, макар че семейството й щеше да бъде против брака й с бивш полицай, а положението на Хирата заслужаваше по-добра невеста от дъщерята на един низвергнат даймио. И въпреки всичко преди две години женитбата й се струваше по-реална перспектива, отколкото сега. Тогава, една лятна вечер, докато с Хирата се разхождаха тук в същата градина, изведнъж се изви буря и двамата се подслониха в онази закрита беседка. Той я прегърна и каза:

— Какъв прекрасен миг, Мидори! Щастлив съм винаги когато съм с теб, ти озаряваш живота ми… — а тя се молеше безмълвно: Кажи, че ме обичаш, кажи, че ме обичаш… Гръмотевиците трещяха и дъждът се лееше като из ведро. После Хирата заговори тихо, сякаш на себе си: — Сосакан сама и Рейко са толкова щастливи заедно и толкова си подхождат, сякаш бракът им не е бил уреден, а са се взели по любов. Ето какво бих желал един ден. Питам се… — и млъкна. Може би все още не беше готов да обяви намеренията си, а тя бе твърде срамежлива, за да го поощри. Скоро бурята отмина; Хирата се върна на работа. Няколко дни по-късно, преди да успее да го види отново, съдбата се изпречи на пътя на мечтите й.

Шогунът изпрати Сано да разследва едно убийство в имперската столица Киото. Сано остави Хирата да ръководи отряда детективи в негово отсъствие и тази отговорност прогони всякакви мисли за любов от съзнанието на Хирата. Той работеше денонощно, надзираваше имението на своя господар, разследваше престъпления. Шогунът започна да разчита на него за компания и съвет. Хирата продължаваше да търси Мидори, когато успееше да намери пролука в натоварената си програма, но тогава говореше само за работа.