Нора Робъртс - Отрова

Зад затворените врати на кабинета си Крис Дрейк беснееше. Тези Джиамбели, начело с малката кучка Софи, продължаваха да се опитват да я съсипят. Насъскваха ченгетата подир нея, помисли си, — като сви юмруци. Мислеха си, че могат да слухтят наоколо, да я свържат с убийството на Тони. Дори да я свържат с отравянето на виното и с премеждието на Кътър във Венеция!

Цялата трепереща от яд, тя отвори кутийката и глътна едно успокоително без вода.

Нямаше как да докажат, че тя е блъснала онази нощ Софи на терасата. Не можеха да докажат нищо. И какво от това, че е спала с Тони? Това не беше престъпление. Той беше добър с нея, ценеше я, разбираше я — както нея, така и онова, което искаше да постигне.

Беше й обещал. Обещания, които не можа да изпълни заради онази дърта кучка Джиамбели. Милият измамник, помисли си Крис с нежност. Щяха да бъдат добър екип, ако я беше послушал. Ако не бе позволил на мръсницата Рене да го оплете в мрежите си и да се омъжи за него.

Но за всичко бяха виновни Джиамбели, въздъхна Крис. Направиха така, че онази пачавра Рене Фокс да научи за връзката й с Тони. Сега и нейното име се подмяташе из пресата и тя често долавяше подигравателните погледи на колегите си.

Както някога, когато работеше в „Джиамбели“. Беше работила прекалено упорито и бе стигнала доста далеч, за да позволи на италианските вещици да провалят кариерата й. Без подкрепата на Джери вече щеше да бъде на улицата. Слава Богу, че той беше до нея. Джери разбираше, че тя е жертва, прицел на нападките и домогванията им.

Бе му предала всичката вътрешна информация, до която бе имала достъп. Нека само да се опитат да я дадат под съд за това. „Льо Кьор“ щеше да се бори за нея. Джери й подсказа това от самото начало. Тук я ценяха.

„Льо Кьор“ щяха да й дадат всичко, което бе искала. Престиж, статут, пари и уважение. Докато станеше на четиридесет щеше да бъде една от стоте най-преуспели в бизнеса жени в Америка. Може би дори щяха да я изберат за жена на годината.

И не защото се бе родила със сребърна лъжичка в устата, нито с наследството още в люлката. А защото сама си бе извоювала и заслужила богатството и положението.

Но това не стигаше. Не бе достатъчна компенсация за разпитите на полицията, за подмятанията в пресата, за обидите, които бе понасяла, докато работеше в „Джиамбели“.

Наистина в момента фирмата им пропадаше, помисли си с ехидно задоволство Крис. Но имаше начини да ги накара да треперят, докато падат.

Беше дълъг полет. През океана, сетне през целия американски континент. Дейвид спа през повечето време и когато се разсъни с кафе, се обади в Калифорния, за да научи последните новини. Чу се с Илай и от него разбра какво е станало в Италия, след като я напусна. И беше изненадан колко много му липсват децата и Пилар.

Искаше да си бъде у дома. След като кацна на летището в Напа, нямаше търпение да премине разстоянието, което го отделяше от дома.

Дейвид прекоси асфалтираната площадка, където му бяха казали, че ще го чака шофьор, и ги видя.

— Татко!

Тео и Мади изскочиха от лимузината. Дейвид изтърва куфарчето си и разпери ръце, за да ги прегърне. Грабна Мади със здравата си ръка, а през рамото го прониза болка, когато се опита да прегърне и Тео.

— Извинявай, това крило ми е счупено.

Когато Тео го целуна, Дейвид се изчерви от изненада и удоволствие.

— Господи, толкова съм щастлив да ви видя! — Притисна устни към косата на дъщеря си и приласка сина си. — Толкова се радвам!

— Никога повече не прави така! — Мади сложи главата си на гърдите му. Искаше да усети топлината му, да чуе как бие сърцето му. — Никога!

— Добре, момичето ми. Не плачи, Сега всичко е наред.

Страхувайки се, че също ще се разциври, Тео се отдръпна и се прокашля.

— Носиш ли ни подаръци?

— Чувал ли си за „Ферари“?

— Стига, татко! Имах предвид… ами…

Той погледна към самолета, сякаш очакваше наистина да види как свалят малката италианска спортна кола.

— Само се чудех дали си чувал за тази марка. Е, успях да взема някои неща, които са в куфара ми. — Дейвид завъртя глава. — И ако ги пренесеш като мой покорен слуга, през уикенда ще отидем да ти купим кола.

Челюстта на Тео направо увисна.

— Без майтап?

— Няма да е ферари, но без майтап.

— Супер! Ей, ти защо чака толкова дълго да те ранят? Можеше и по-рано!

— Умник! Господи, колко е хубаво да си вкъщи! Хайде да тръгваме.

Дейвид се обърна и в този миг видя Пилар. Тя стоеше до колата, а косата й се развяваше от вятъра. Очите й бяха овлажнели, когато тръгна към него. След това се затича.