Нора Робъртс - Отрова

— Аз съм, Донато.

— Очаквах, че си ти. — Джери погледна часовника си, пресмятайки часовата разлика. Джиамбели сигурно се потеше в този час. — Ти си бил много заето момче, Дон.

— Мислят, че аз съм застрелял Кътър.

— Да, знам. А ти какво казваш?

— Аз не съм… Не съм го направил. — Английският му му изневери. — Dio! Ти ми каза да напусна Венеция веднага след като ти съобщих какво е открил Кътър. И аз точно това направих. Дори не се върнах у дома. Мога да го докажа — прошепна отчаяно Донато. — Мога да докажа, че не съм бил във Венеция, когато Кътър е бил застрелян.

— Можеш ли? И какво от това? Не виждам какво ще спечелиш, Дон. Историята, която аз научих, е, че си платил на наемен убиец.

— Наел… Какво съм наел? Те казват, че съм наел някой да застреля Дейвид? Защо? Ти самият каза, че нищо не може да се направи.

— Чуй сега какво мисля аз по въпроса. — О, получаваше се дори по-добре, отколкото беше го мислил. Дори още по-сладко, отколкото си бе представял. — Ти си убил вече двама души, вероятно трима с Авано. Дейвид Кътър е само един повече. И какво от това? продължи Джери, Представяйки си паниката, която обхваща Дон. — Направо си затънал до гуша в калта, момче.

— Трябва ми помощ! Трябва да напусна страната. Имам пари, но не достатъчно. Трябва ми паспорт. Ново име, промяна на лицето.

— Всичко това звучи много разумно, Дон, но защо го казваш на мен?

— Ти имаш тези възможности.

— Надценяваш интереса ми към теб. Нека да смятаме този разговор за край на нашите делови отношения.

— Не можеш да направиш това! Ако хванат мен, хващат и теб.

— Ще те разочаровам, но не мисля така. Няма начин да ме свържат с теб. Ще се погрижа за това. Например сега, след като приключим разговора, имам намерение да се обадя в полицията и да ги уведомя, че си се свързал с мен и съм се опитал да те убедя да се предадеш. Няма да им е необходимо много време да проследят откъде си телефонирал. Казвам ти го като приятелско предупреждение, имайки предвид предишните ни връзки. На твое място бих се покрил много бързо.

— Нищо нямаше да се случи, ако… Всичко беше твоя идея.

— Аз съм пълен с идеи. — Джери спокойно разглеждаше маникюра си. — Но както знаеш, не съм убил никого. Бъди умен, Дон, ако изобщо ти е по силите. Изчезвай!

Джери затвори телефона, наля си чаша вино и си запали пура, за да отпразнува добрите новини. Сетне вдигна отново слушалката и набра номера на полицията.

Със смесица от съжаление и облекчение, Дейвид наблюдаваше как Венеция се отдалечава.

— Нямаше никакъв смисъл да ставаш толкова рано и да ме изпращаш на летището — рече той на Тайлър, докато водното такси си проправяше път в ранния утринен трафик. — Нямам нужда от детегледачка.

— Вярно, напоследък изпълнявам основно тази роля. — Тайлър отпи от кафето и разкърши рамене в хладния въздух. — Започва да ми писва.

— Мога и сам да се кача на самолета.

— Чуй ме сега. Аз ще те кача в този край, а те ще те свалят в другия. Така че свиквай с мисълта и престана да мърмориш.

Дейвид го погледна. Лицето на Тайлър беше небръснато, а изражението — уморено. Дейвид се намръщи.

— Тежка нощ, а?

— Имал съм и по-добри.

— Ще можеш ли да се върнеш обратно? Италианският ти език не е много добър.

— Ти си гледай твоята работа.

Дейвид се разсмя и приятелски го потупа по рамото.

— Е, сега вече се чувствам по-добре. Софи ли те измъчва?

— Измъчва ме вече двадесет години. Това отдавна престана да ми влияе на настроението.

— Ако ти дам няколко съвета, нали няма да ме хвърлиш зад борда? Не забравяй, че съм ранен.

— Нямам нужда от съвети, когато се отнася до Софи — отвърна Тайлър, но въпреки това се обърна и го погледна в очите. — Е, какво?

— Продължавай да я притискаш. Не мисля, че някой някога е правил това с нея. Не и мъжете, с които е била. Ако не те убие, значи е твоя.

— Благодаря, но може би аз не я искам.

Дейвид обърна очи към панорамата.

— Да бе, как не се сетих! — засмя се той. — Сигурно е така.

Да, призна си Тайлър. Искаше я, разбира се. И точно затова рискува да си навлече гнева й. Знаеше, че не обича някой да се меси в живота й. Не й беше приятно да й казват какво да прави дори когато, особено когато й предлагаха по-доброто решение. Той подреждаше вещите й в офиса, когато Софи застана на вратата.

— Какво правиш, по дяволите?

Тайлър вдигна очи и я погледна. Все още с коса, мокра от душа, Софи излъчваше искрено възмущение.

— Събирам ти багажа, партньоре. Ще се местим.