Нора Робъртс - Отрова

— Махни мръсните си ръце от вещите ми! — Тя скочи, грабна портативния си компютър и го притисна към гърдите си сякаш беше скъпото й дете. — Никъде няма да ходя. Току-що дойдох.

— Аз се връщам в замъка. А където съм аз, там си и ти. Има ли някаква причина, поради която не можеш да работиш там?

— Да, няколко.

— И какви са те, да чуем?

Софи стисна още по-здраво лаптопа.

— Ще помисля.

— Докато мислиш, събери остатъка от багажа си.

— Току-що го разопаковах.

— Тогава го опаковай отново. — С това нетърпящо възражение изречение той излезе.

Беше ядосана. Направо беше бясна. Бе я хванал неподготвена. Все още беше сънена и главата й беше мътна от безсънните часове.

Дразнеше се, защото всъщност самата тя беше решила да отиде на север и да прекара поне два дни в замъка.

Седеше ядосана, потънала в мълчание, докато Тайлър караше колата. И още повече се раздразни, защото той изглеждаше толкова спокоен, все едно нищо не го засягаше.

— Ще спим в отделни стаи — неочаквано рече Софи, — Време е да прекъснем тази връзка.

— Добре.

Отвори уста, за да продължи да настоява, когато осъзна краткия му отговор и млъкна.

— Чудесно.

— Точно така, чудесно. Знаеш ли, вкъщи сме доста по-напред в работата по лозята. Тук изглежда току-що са приключили с новите насаждения. Говорих вчера с бригадира. Каза ми, че времето било хубаво, нямало е студ вече няколко седмици и очакват цъфтежа. Ако се задържи топло и по време на цъфтежа, ще имаме нормално връзване. Това е превръщането на цвета в плод.

— Знам много добре какво е. Няма защо да ми обясняваш като на малко дете — отвърна през зъби Софи.

— Нали трябва да си говорим нещо. — Той слезе от аутобана и тръгна по второстепенен тесен път сред разлети хълмове. — Красива страна. За последен път идвах тук преди няколко години. Но никога толкова рано напролет.

Тя беше идвала много пъти, но почти бе забравила. Нежната зеленина на хълмовете, шарените къщи, дългите, стройни редици лозя. Нивите, със слънчогледи, очакващи лятото, и сенките на далечните планини, които се изправяха високо в синьото небе.

Туристите на Венеция, забързаният ритъм на Милано бяха на светлинни години разстояние от тази тишина и красота. Тук беше сърцето на Италия, което дишаше, туптеше равномерно, подхранвано от земята, дъжда и природата.

Лозята тук бяха корените на нейната съдба, посадени в земята, когато Чезаре Джиамбели беше боцнал своята първа лозичка. Една мечта, помисли си Софи, превърнала се в грандиозен замисъл. От малкото лозе до международната империя.

Колко огромна беше тази отговорност, това наследство! Дали някой се досещаше какво трябваше да запази Софи?

Видя винарната, оригиналната й каменна постройка и различните допълнения, пристроявани през годините. Нейният прадядо беше положил първия камък. Сетне неговият син беше добавил още, сетне дъщерята на неговия син. Някой ден, помисли си Софи, тя също щеше да сложи своя собствен камък тук.

На хълма, където лозята се разстилаха като женска пола, се издигаше замъкът. Грациозен и величествен, със своята фасада от колони, с извитите като крила балкони, тесни и високи прозорци, той стоеше като доказателство за мечтата на един мъж.

Трябвало е да се бори, помисли си Софи. Не само за печалба и реколта. Трябвало е да се бори за земята, за името си. Тук това я вълнуваше много повече, отколкото у дома, сред стените на кабинетите и в заседателните зали. Тук, където един мъж беше променил своя живот и с това бе предначертал нейния.

Тайлър спря колата пред сградата. Градините пред нея бяха отрупани с напъпили цветове.

— Страхотно място — рече и излезе от колата. Софи също излезе бавно, поглъщайки гледката на къщата така, както вдъхваше свежия ароматен въздух. По покритите с декоративна мозайка стени се виеха лози. Едно старо крушово дърво беше буйно разцъфтяло. По него имаше толкова много цвят, все едно бе посипано със сняг, Софи изведнъж си спомни вкуса на плодовете му, сладки и сочни, и как когато беше дете, сокът им преминаваше по гърлото й, докато вървеше с майка си между редовете на лозята.

— Ти искаше да почувствам това — изрече внезапно и се обърна към него над покрива на колата. — Нима мислиш, че аз не исках? — Притисна ръка към гърдите си. — Нима мислиш, че не съм го чувствала и преди?

— Софи! — Тайлър се наведе над покрива. — Мисля, че си изпитала всички възможни чувства. Но знам също, че някои от тях може да се загубят или забравят под бремето на тревогите. Съсредоточавайки се прекалено много в днешния ден, може да изгубиш спомена за тази картина. Или виждането си за голямото на важното.