Нора Робъртс - Отрова

— И затова ме отвлече от Венеция, за да я видя. Или както ти каза, голямото, важното.

— И за това. Сега е пролет, Софи. Каквото и да става, пролетта си е пролет. Време на цъфтеж. Не бива да изпускаш сезона.

Той отиде към багажника, за да извади куфара й.

— Това метафора ли беше? — попита тя, като се присъедини към него и посегна да вземе лаптопа си.

— Ами! Аз съм прост селянин. Какво разбирам от метафори?

— Прост селянин, как ли пък не! Не ми ги разправяй на мене тия! — Тя окачи портативния компютър на рамото си и посегна за куфарчето си.

— Извинявай, но ти ми забрани да мисля за теб — рече Тайлър и измъкна своя куфар, след което изгледа нейния с недоумение. — Защо твоят куфар е два пъти по-голям и по-тежък от моя. Нали аз съм по-едър от теб!

— Защото… — Тя премигна кокетно. — Аз съм момиче, И сигурно трябва да ти се извиня, че бях надменна и груба с теб.

— Защо? Ти не го направи нарочно.

— Може и нарочно да беше. Дай да ти помогна. — Софи посегна и пое тоалетната си чанта. Сетне бавно се упъти към замъка.

Пилар отвори вратата на полицаите. Е, поне този път ги очакваше, помисли си тя.

— Инспектор Клермонт, инспектор Магуайър, благодаря ви, че дойдохте.

Отстъпи, назад и ги покани в приемната.

— Хубав ден за разходка извън града — продължи тя. — Но знам, че и двамата сте много заети, така че високо оценявам времето, което ни отделяте.

Вече беше приготвила кафето и бисквитите и побърза да ги сервира, докато новодошлите сядаха. Двамата си размениха погледи зад гърба й, а Магуайър озадачено присви рамене.

— Какво можем да направим за вас, госпожо Джиамбели?

— Да ме успокоите, надявам се. Макар да знам, не е ваша работа. — Пилар наля кафето, изненадвайки Магуайър, че помни кой как го пиеше.

— И за какво успокоение говорите? — попита я Клермонт.

— Знам, че вие и вашият отдел сте във връзка с италианските власти. — Пилар седна, но не докосна своето кафе, Беше доста нервна. — Както може би вече сте се уверили, майка ми има известно влияние в Италия. Лейтенант де Марко ни уведомява за всичко, доколкото му е възможно. Той ни даде известна информация. Знам, че братовчед ми се е свързал с Джеръми де Морни вчера и че Джери е информирал нюйоркската полиция за телефонния разговор. Беше доста разтревожен и веднага се обади на втория ми баща, за да го извести за събитията.

— Щом сте толкова добре осведомени, не знам какво повече можем ние да ви кажем.

— Инспекторе, това е моето семейство. — Пилар остави изречението да виси във въздуха. — Знам, че властите са проследили откъде е воден разговорът. От Лаго ди Комо. Също така знам, че Донато вече е избягал, когато са отишли в хотела да го арестуват. Питам ви дали според вас братовчед ми е убил моя… дали е убил Антъни Авано.

— Госпожо Джиамбели! — Магуайър остави кафето, — Нашата работа не е да гадаем. Ние търсим очевидни факти и доказателства.

— Вие и аз сме свързани през последните няколко месеца. Вие ровехте в живота ми, в личните ми проблеми. Разбирам, че естеството на работата ви изисква известна професионална дистанция. Само ви моля за малко състрадание. Възможно е Донато все още да е в Италия. Дъщеря ми е там, инспектор Магуайър. Мъжът, на когото много държа, едва не беше убит. Мъжът, за когото бях омъжена почти половината си живот, е мъртъв. Единственото ми дете е на шест хиляди мили оттук. Моля ви, не ме оставяйте така безпомощна.

— Госпожо Джиамбели…

— Алекс — прекъсна го Магуайър. — Съжалявам, Пилар, не мога да отговоря на въпроса ви. Защото все още не знам отговора. Вие познавате братовчед си по-добре от мен. Вие ми кажете.

— Мислих за това няколко дни — започна Пилар. — Бих искала да кажа, че бяхме близки, че познавам мисленето и сърцето му. Но не мога. Преди седмица бих казала: „О, Донато ли? Той може да е глупав, но е добър по природа.“ Сега няма съмнение, че е крадец. Че той и бившият ми съпруг са се съюзили, за да крадат от жената, дала им хляба в ръцете. — Пилар взе кафето си. — Да крадат от мен. От дъщеря ми. Но въпреки това, въпреки че знам това, не мога да си представя, че е седял в апартамента на дъщеря ми и е гледал в очите мъжа, когото познава от толкова години, след което го е убил! Не, не мога да го приема. Не мога да си представя пистолет в ръката на Донато. Не знам дали защото просто не искам да го повярвам.

— Вие се тревожите да не би да преследва дъщеря ви, Няма причини.

— Ако е извършил всички тези ужасни неща, само фактът, че тя е жива и съществува, вече е достатъчна причина.