Нора Робъртс - Отрова

— Шт! — Той сложи пръст на устните й. — Аз затворих телефона и останах там, мислех си за теб. — Дейвид извади малката кутийка от джоба си.

Пилар отстъпи назад. В гърдите й натежа удоволствие, премесено с паника.

— О, Дейвид! Моля те, почакай!

— Не ме отблъсквай. Не бъди прекалено разумна. Просто се ожени за мен. — Той се поколеба за миг и избухна в смях. — Няма ли да отвориш кутийката? Хайде, дай ми ръката си!

Звездите светеха в косата му и превръщаха сребърното в златно. Очите му бяха тъмни, прями, откровени и изпълнени с любов и възхищение. Пилар усети аромата на цъфнал жасмин и ранни рози. Всичко беше съвършено, помисли си тя. А толкова много съвършенство я плашеше.

— Дейвид! И двамата сме били женени преди. От горчив опит знаем, че не винаги става както трябва. Ти имаш деца, които вече са били наранени.

— Но не сме били женени ние двамата. И освен това вече знаем какво да направим, за да имаме щастлив брак. Ти няма да нараниш моите деца. Както моята странна и чудесна дъщеря каза, ти няма да останеш защото трябва, а защото искаш. А това е много по-доброто.

Част от тежестта в гърдите й се стопи.

— Мади ли ти каза това?

— Да. Тео като истински мъж само рече, че е страхотно.

Очите й се замъглиха, но Пилар прогони сълзите с едно премигване и проясни погледа си.

— Обещал си да му купиш кола. При това положение той ще се съгласи с всичко.

— Ето защо те обичам. Веднага отгатна.

— Дейвид, аз съм, почти на петдесет години.

Той се засмя.

— Така ли?

— И освен това… — Тя неочаквано се почувства глупаво. — Мисля, че трябваше да ти го напомня още веднъж.

— Добре де, стара си. И какво от това?

— Не съм толкова стара, че… — Пилар се разсмя — Не мога да мисля трезво.

— Добре. Тогава остави на мен. Каквото и да пише в кръщелното ти свидетелство каквото и да си сторила или пропускала до този момент, аз те обичам. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб, за споделя семейство то си и да бъда с теб. Така че ми помогни да отворим тази кутийка.

— Добре. — Пилар очакваше, че пръстите й ще треперят, но те не потрепнаха. Напрежението в гърдите й изчезна, дишаше леко.

— Много е красив. — Тя преброи камъните и разбра символиката. — Просто е прекрасен.

Дейвид го извади от кутийката и го постави на пръста й.

— Точно това си мислех и аз.

Когато Пилар се върна вкъщи, Илай запарваше чай в кухнята.

— Как е Дейвид?

— Добре. Много по-добре, отколкото си мислех. — Тя завъртя пръстена на пръста си. Чувстваше го нов, но съвсем на място. — Трябва му почивка.

— На всички ни е нужна — въздъхна Илай. — Майка ти се качи в кабинета си. Тревожа се за нея, Пилар. Почти не е яла днес.

— Ще отида да й занеса малко чай. — Тя го погали по рамото. — Ще се оправим, Илай.

— Знам. Вярвам го, но започвам да се страхувам за цената, която ще платим. Тереза е горда жена. Това е най-опасната черта от характера й.

Тревогите на Илай занимаваха Пилар през цялото време, докато изкачваше стълбите до кабинета на Тереза. Помисли си, че тази вечер за втори път носи чай на някого, който вероятно не го иска.

Все пак това беше жест за успокоение. Вратата беше отворена и се виждаше, че Тереза седи на бюрото. Бележникът й беше разтворен.

— Мамо! — Пилар застана на прага. — Не искам да работиш толкова много. Всички останали започваме да се срамуваме.

— Не ми се пие чай, Пилар. Няма настроение и за компания.

— Добре, аз пък имам. — Пилар остави подноса на масата и започна да налива чая. — Дейвид изглежда забележително добре. Ще го видиш утре.

— Срамувам се, че човек от моето семейство извърши такова зло.

— И, разбира се, ти си отговорна. Както винаги.

— Че кой друг?

— Ами онзи, който го е застрелял. И аз по-рано си внушавах, че съм отговорна за срамните неща, които вършеше Тони.

— Вие не бяхте кръвни роднини.

— Не, но го бях избрала, което е още по-лошо. Все пак не аз бях отговорна за онова, което вършеше той. Той си беше отговорен. Ако имам някаква вина, тя е че му позволих да пренебрегне и използва мен и Софи. — Пилар сложи чашата с чай на бюрото. — Джиамбели е повече от име.

— Вярно. Нима смяташ, че е нужно да ми го казваш?

— Мисля, че трябва да ти го кажа сега. Струва ми се, че трябва да ти напомня за всичко свършено, всичко хубаво и добро. Милионите долари за благотворителност, които фирмата ни дава от години. Хората, на които осигуряваш работа, и техните семейства. Всеки от тях зависи от нас и от онова което правим, мамо.