Нора Робъртс - Отрова

Тя седна върху бюрото и видя със задоволство, че е привлякла вниманието на майка си.

— Ние работим, тревожим се и рискуваме през всеки сезон. Правим най-доброто, което можем, и имаме вяра. Това не се е променило. И никога няма да се промени.

— Нима бях непочтена с него, Пилар? С Донато?

— Би трябвало да попиташ себе си. Сега разбирам защо Илай се тревожи. Ако ти кажа истината, ще ми повярваш ли?

Уморена, Тереза стана от бюрото и отиде до прозореца. В тъмнината не можеше да види лозята. Но ги виждаше в мислите си.

— Знам, че не лъжеш. Защо да не ти повярвам?

— Ти си твърда. Това понякога плаши. Когато бях малка, те виждах да вървиш сред редовете от лози и си мислех, че си като генерал от историята. Силен и страшен. Сетне ти спираше, проверяваше лозята, говореше с работниците. Знаеше името на всеки от тях.

— Добрият генерал трябва да познава армията си.

— Не, мамо, повечето генерали не познават армиите си. За тях войските са безлична маса. И трябва да бъдат такива, ако ще ги водят в битка. А ти винаги знаеше имената, защото винаги те е засягало кои са тези хора. За теб имаше значение. Софи също ги знае. Ти й остави това в наследство.

— Господи, знаеш ли, че ми действаш добре? Продължавай.

— Надявам се. Никога не си била непочтена или нечестна. Към Донато също. Не си отговорна за действия, породени от алчността, жестокостта или егоизма на онези, които виждат само безличната маса.

— Пилар! — Тереза подпря лицето си на стъклото и това беше израз на умора, която тя така рядко показваше, че дъщеря й бързо скочи на крака. — Синьор Баптиста. Той ме преследва.

— Мамо! Не бива да имаш угризения. Той не те обвинява. Баптиста никога няма да обвини теб, Ла Синьора. И си мисля, че ще бъде много разочарован, ако Ла Синьора се чувства така.

— Надявам се да си права. Може би ще пия малко чай. — Тя се обърна и докосна с нежност бузата на дъщеря си.

— Ти имаш добро сърце. Винаги съм го знаела. Но имаш и по-ясно виждане от мен за много неща.

— По-широко може би. Трябваше ми доста време, за да събера кураж и да прогледна. Това промени живота ми.

— За добро. Ще помисля върху онова, което ми каза. — Тя понечи да седне и изведнъж видя блясъка на камъните върху пръста на Пилар.

— Какво е това?

— Пръстен.

— Виждам, че е пръстен — отвърна сухо Тереза. — И доколкото разбирам, си го купила, за да замениш оня, който носеше на този пръст.

— Не, не съм го купила. И не е замяна. Чаят ти изстина.

— Когато излезе да посрещнеш Дейвид на летището, не носеше този пръстен.

— Нищо не убягва от погледа ти дори когато си заета. Е, добре. Исках първо да кажа на Софи, но ти я изпревари. Мамо, Дейвид ме помоли да се омъжа за него.

— Разбирам.

— Това ли е всичко, което ще кажеш?

— Не съм свършила. — Тереза взе ръката на Пилар и разгледа пръстена. Тя също проумя символиката и я оцени. — Дал ти е едно семейство, което да носиш на ръката си.

— Да. Неговото и моето. Нашите деца.

— Трудно е за жена с твоето сърце да отхвърли подобен жест. — Пръстите й се свиха и стиснаха ръката на Пилар. — Каза ми какво мислиш за онова, което тежи на душата ми. Сега аз ще ти кажа нещо. Веднъж един мъж те помоли да се омъжиш да него. И ти каза да. Задръж! — Тереза вдигна ръка, преди Пилар да заговори. — Тогава беше още момиче. Сега си жена и си избрала по-добър мъж, cara! — Тереза хвана лицето на дъщеря си с две ръце и я целуна. — Щастлива съм за теб. Имам един въпрос.

— Питай.

— Защо си го изпратила и си дошла да ми носиш чай? Защо не го доведе да помоли за моята благословия и да пием с Илай и с вас шампанско, както си му е редът? Няма значение — тя махна с ръка. — Обади му се сега. Кажи му, че го чакаме.

— Мамо, той е изморен, не е добре.

— Не е чак толкова изморен и явно е достатъчно добре, за да разроши косата ти и да изтрие червилото от устните ти. Хайде, обади си — нареди Тереза с тон, който не търпеше възражения. — Това трябва да бъде отпразнувано със семейството. Ще слезем долу, ще отворим от най-доброто вино и ще се обадим на Софи. Неговите деца ми харесват — добави тя и се обърна да затвори бележника си и да го остави на мястото му. — Момичето ще получи перлите на майка ми, а момчето — сребърните копчета за ръкавели на татко.

— Благодаря ти, мамо.

— Ти ми донесе… всъщност донесе на всички ни нещо, за което си заслужава да празнуваме. Кажи им да побързат — нареди Тереза и излезе, дребничка, но изправена като войник, нареждайки в движение на Мария да донесе вино.