Нора Робъртс - Отрова

Мади я наблюдаваше как тича към тях, след което направи своята първа стъпка към съзряването, като се отдръпна тактично от баща си.

— За какво плаче сега? — искаше да знае Тео, когато Пилар, хълцайки, се хвърли в прегръдките на Дейвид.

— Жените чакат да дойде времето да плачат, особено когато е важно. — Мади не пропусна и начина, по който баща й зарови лице в косите на Пилар. — А сега очевидно е важно.

Един час по-късно той седеше на дивана в къщата, напълнен до гърлото с чай. Мади се бе сгушила в краката му, с глава на коленете, докато си играеше с огърлицата, която й беше донесъл от Венеция. Не някаква си дрънкулка като за малко момиченце, а истинско бижу. Имаше око на познавач.

Тео пък не сваляше модните маркови слънчеви очила и от време на време се оглеждаше в огледалото, за да се порадва на европейския си шик.

— Е, сега вече може да си вървя. — Пилар се наведе и целуна косата на Дейвид. — Добре дошъл у дома.

Той може и да беше ранен, но здравата му ръка бе достатъчно бърза. Посегна и я хвана.

— Защо бързаш?

— Имал си дълъг и уморителен ден. Деца, ще ни липсвате много в голямата къща — рече тя на Тео и Мади. — Надявам се, че скоро ще ни посетите.

Мади потърка буза в коляното на баща си, но не откъсна очи от лицето на Пилар.

— Татко, ти не донесе ли подарък и за госпожа Джиамбели от Венеция?

— Всъщност донесох.

— Е, това съвсем ме успокои — засмя се Пилар. — Ще ми го дадеш утре. Сега трябва да си почиваш.

— Почивах си цели шест хиляди мили. Не мога да погълна повече чай, не ми остана място за него. Ще имаш ли нещо против да отнесеш тези неща в кухнята и да ме оставиш за една минутка насаме с децата?

— Разбира е. Ще ти се обадя утре, да видя как си.

— Не си отивай. Просто ме почакай — настоя той, докато тя започна на прибира чашите.

Дейвид се размърда на дивана, опитвайки се да намери думите, които искаше да използва.

— Вижте… Тео, седни за минутка.

Спортната кола не излизаше от главата му, така че Тео веднага изпълни молбата на баща си.

— Ще разгледаме ли кабриолетите? Сигурно е много приятно да караш със свален гюрук и вятърът да развява косата ти.

— Млъкни, Тео! — Мади обърна лице към баща си, макар да продължи да седи на пода. — Няма да спечелиш много точки за кабрио, ако му кажеш, че ще го използваш да сваляш мацки. И освен това остави на татко да ни каже как смята да помоли госпожа Джиамбели да се омъжи за него.

Усмивката на Дейвид, появила се на лицето му при първото изречение, направо угасна.

— Как, по дяволите, успя да разгадаеш мислите ми? — попита искрено изненадан той. — Това е просто удивително!

— Следвах простата логика. Нали това смяташе да ни кажеш?

— Вярно, исках да говоря с вас за това. Имате ли нещо против да го направим сега?

— Татко! — Тео удостои баща си едно истинско мъжко потупване. — Това е страхотно!

— Благодаря ти! А ти, Мади, какво ще кажеш?

— Когато човек има семейство, естествено е да остане с него. Понякога хората не…

— Мади?

— Ъхъ. — Тя поклати глава. — Тя ще остане, защото го иска. Може би така е по-добре.

Няколко минути по-късно Дейвид вървеше с Пилар към Вила Джиамбели, пресичайки напряко през лозята. Луната тъкмо бе започнала да изгрява.

— Дейвид, наистина знам пътя за вкъщи. А и ти не бива да излизаш навън.

— Нуждая се от въздух, от повече упражнения и от малко време с теб.

— Мади и Тео се нуждаят от присъствието ти.

— А ти?

Тя преплете пръстите си с неговите.

— Чувствам се доста по-добре. Не мислех да припадам на летището. Кълна ти се.

— Искаш ли да чуеш аз какво мисля? Хареса ми. Много допринася за самочувствието на мъжа да знае, че има на света жена, която плаче за него.

Той вдигна преплетените им ръце и целуна нейните пръсти, докато излизаха на алеята.

— Помниш ли онази първа нощ? Налетях на теб точно тук. Господи, ти беше прекрасна! И бясна. Говореше си сама.

— Измъкнала се бях да изпуша една цигара за успокоение — спомни си Пилар. — И се почувствах много неловко да бъда хваната от новият ни директор.

— От новия страшно привлекателен директор, искаш да кажеш.

— О, да, точно така.

Дейвид спря и нежно я привлече в прегръдките си.

— Исках да те докосна онази нощ. Сега мога да го направя. — Прокара пръсти по лицето й. — Обичам те, Пилар.

— Дейвид, аз също те обичам.

— Когато ти се обадих от площад „Сан Марко“ и говорих с теб, докато уличните музиканти свиреха, спомняш ли си?

— Разбира се. Нали същата нощ ти беше…