Нора Робъртс - Отрова

— Съжалявам, толкова съжалявам за случилото се!

— Да, и аз. Децата са добре, нали?

— Добре са. Тревожат се, но си дават кураж, а Тео дори в много горд, че са стреляли по теб. Не всеки баща бива застрелван от убийци на улицата.

— Мила, не се упреквай за нищо.

— Няма. Добре де, няма. — Тя си пое въздух. — А Мади се пошегува с куршума миналата нощ. Каза ти нещо от рода да го запазиш, нали? Но според мама тя наистина смята така. Иска да го изследва.

— Тя си е моето момиче. Момичето на татко!

— Страхотни деца имаш, Дейвид. Сигурно, защото баща им е човек, който ще отиде да купи цветя за една жена, когато сам едва стои на краката си. Хайде, ела да си легнеш.

— Всички все това повтарят. — Леката и малко отнесена усмивка, който отправи към Софи, й подсказа, че лекарството вече е подействало. — Майка ти направо не отделя ръце от мен.

— Добро лекарство, нали?

— Наистина. Може би наистина ще е добре да си легна за минутка.

— Разбира се. Защо не го направиш ето тук, на това голямо легло?

— Софи? Пилар много ли е разстроена? Сигурно е навита като пружинка.

— Разбира се. Но мисля, че ще се развие, докато се прибереш вкъщи, където ще може да си го изкара на теб.

— Аз съм добре, само малко ми е мътна главата. — Той се изкикоти като момче, облегна се тежко върху нея и я остави да го заведе до спалнята. И изруга, защото се клатушкаше. — Е, благодарение на химията се живее по-лесно.

— Ето почти стигнахме.

— Трябва да си вървя у дома. Как ще си опаковам багажа с една ръка?

— Няма проблеми, аз ще го опаковам.

— Наистина ли? — Той се обърна, за да я целуне по бузата, но главата му бе така замаяна от силното лекарство, че не успя. — Благодаря ти.

— Спокойно, ето сега. Внимателно. Не искам да те заболи. О, Извинявай! — рече Софи, когато той извика.

— Не, не е ръката, В джоба ми. Има една кутийка, Седнах върху нея. — Дейвид я извади, и се почувства леко объркан, когато Софи посегна и я взе от ръката му.

— Пазарувал си дрънкулки, а? — рече тя и отвори капачето, след което премига. — О, Господи!

— Сигурно трябва да ти призная, че го купих за майка ти. Мисля да я помоля да се омъжи за мен. — Той се отпусна на възглавницата и се изтегна блажено на кревата. — Това притеснява ли те?

— Може би, като се има предвид, че преди пет минути ми направи предложение! — почти просълзена, Софи приседна на леглото. — Прекрасен е, Дейвид. Тя много ще го хареса. Обича те.

— Майка ти е всичко, което съм искал в живота си. Красивата Пилар. Красива и външно, и вътрешно. Все пак има справедливост на този свят, след като Господ дава втори шанс на човека. Аз ще се грижа за нея.

— Знам. Не е минало и половин година. А всичко стана толкова бързо. Но някои неща — добави замислено Софи — стават както трябва. — Тя се наведе и го целуна по бузата. — Затвори очите си. Татко…

Когато Тайлър се върна, Софи приготвяше минестроне. Обичаше тази студена италианска супа. Той пък винаги се стряскаше малко, когато я видеше, че прави нещо в кухнята. Ролята на домакиня не й подхождаше особено много.

— Дейвид е тук — каза тя, без да вдигне глава. — Спи.

— Казах ти, че може да се грижи за себе си.

— Да, Свърши чудесна работа, като го застреляха, нали? Стой далеч от тази супа — добави, когато той се наведе над тенджерата. — Тя е за Дейвид.

— Всичката? Тук има достатъчно и за нас.

— Не е готова още. Трябва да отидеш в избата. Можеш да останеш да спиш в замъка тази нощ. Трябва да изпратя няколко файла. Ще работя тук на компютъра.

— Не работи ли достатъчно за днес?

— Не сме дошли да се разхождаме и да гледаме забележителностите. — Софи излезе от кухнята.

Тайлър остана за момент, за да успокои нервите си и я последва в малкия кабинет.

— Защо не уточним нещата?

— Няма нищо за уточняване, Тай. Просто имам прекалено много работа на главата си.

— Знам защо не ме искаш.

— Така ли? — Тя включи компютъра. — Ще ми обясниш ли тогава? Може би, защото имам прекалено много работа, която трябва да свърша за прекалено малко време?

— А може би, защото ти е писнало, чувстваш се предадена, обидена, виновна. Тези неща обикновено те дразнят и омаломощават. Тогава се чувстваш уязвима. Нямаш достатъчно защитни сили. И се страхуваш да ме допуснеш по-близо до себе си. Не ме искаш прекалено близо до себе си, нали? Защо, Софи? — Той хвана брадичката й и вдигна лицето й така, че тя нямаше начин да избегне погледа му. — Никога не си ме искала.

— Бих казала, че си бил прекалено близко до мен. По-близко от това няма накъде. При това по мое предложение..