Нора Робъртс - Отрова

— Има много свидетели. Те са направили описание, наистина не абсолютно точно, на убиеца. Не знам дали ще го хванат и дали изобщо това има някакво значение.

— Как можеш да говориш така? — подскочи Мади на стола. — Та той е стрелял по баща ми!

Тереза кимна и се обърна към Мади като към равна.

— Защото знам, че е наемен убиец. Някой, който може да се купи с пари. За да вземе документите от куфарчето на баща ти. Едно необмислено и безрезултатно действие за самозащита. Съществуват… да ги наречем несъответствия, в някои от сметките. Няма да ви занимавам с подробности. Вчера рано сутринта стана ясно, благодарение на работата на Дейвид, че моят племенник е прехвърлял суми от фирмата в една съмнителна сметка.

— Донато? — Софи почувства леко бодване в сърцето. — Нима е крал от теб?

— От нас. — Тереза вече бе приела и преглътнала факта. — Срещнал се е с Дейвид по мое нареждане вчера следобед и е разбрал, че скоро ще бъде разкрит. Затова е решил да действа. Моето семейство ви причини това — обърна се Тереза към Тео и Мади. — Аз съм глава на това семейство и съм отговорна за действията на членовете му.

— Татко работи за вас. Той си е вършил работата. — Макар че стомахът му продължаваше да бъде свит на топка, Тео стисна зъби. — Вината не е ваша, а на този кучи син. Той вече в затвора ли е?

— Не. Все още не са го намерили. Очевидно е избягал. — В гласа й прозвуча презрение. — Изоставил е жена си и децата си и е избягал. Обещавам ви, че ще го намерят. И ще бъде наказан. Аз ще се погрижа за това.

— Той ще има нужда от пари от средства — намеси се Тайлър.

— Някой трябва да отиде във Венеция, за да оправи нещата — Софи стана. — Ще замина довечера.

— Не, не мога да изложа още някой от моите хора на опасност.

— Nonna, ако Донато е използвал несъществуващи клиенти, за да краде пари, някой трябва да му е помагал. И аз знам кой. Баща ми. Той пък е моя кръв — продължи на италиански тя. — Това ме засяга лично, засяга моята чест. Не можеш да ми откажеш правото да поправя извършеното. — Софи си пое дъх и премина на английски. — Заминавам довечера.

— По дяволите! — изруга Тайлър. — Значи заминаваме двамата.

— Нямам нужда от бавачка.

— Да, наистина. — Той я погледна и в очите му имаше Непоколебима решителност. — Ние имаме равни права в тази фирма, Джиамбели. Щом ти тръгваш, тръгвам и аз. Аз ще се заема с лозята и избите — обърна се той на Тереза. — Ако нещо не е наред там, ще го открия.

И така, помисли си Тереза и погледна Илай, ето че младите ни изместиха. Това беше следващата стъпка от вечния кръговрат. Предадоха щафетата на младите.

— Съгласна съм — кимна Тереза, без да обръща внимание на недоволството на Софи. — Майка ти ще се тревожи по-малко, ако не си сама. Не съскай.

— Напротив. Ще се тревожа два пъти повече, защото ще се тревожа и за двамата — обади се и Пилар. — А какво ще стане с Джина и децата?

— Ще бъдат осигурени. Не съм привърженичка на тезата, че децата трябва да плащат за греховете на бащите си. — Тереза се обърна към Софи. — Защото вярвам в децата.

Първото нещо, което Дейвид направи, когато излезе от болницата, или по-точно, когато го пуснаха да излезе след дълги уговорки и настояване от негова страна, бе да купи цветя.

Когато първият букет му се стори недостатъчно красив, той купи втори, сетне трети.

Не му беше лесно да носи огромната купчина цветя в едната си ръка, докато другата висеше на превръзка, през оживените както всеки ден улички на Венеция. Но все пак успя да се справи. Така, както успя да открие и мястото, където стреляха по него.

Беше подготвен да изпита някакви чувства, връщайки се отново там, но не предполагаше, че това ще бъде ярост. Някой бе насилил плътта му, беше разлял кръвта му и за малко не бе превърнал децата му в сираци.

Дейвид погледна нагоре. Нямаше окачено пране, но прозорецът беше отворен. Той прекоси улицата и влезе в сградата, Учуди се колко бързо се измори, докато изкачи стълбите. Целият се изпоти, задъха се и едва си поемаше въздух. Затова се облегна на стената срещу вратата на апартамента.

Как щеше да се върне, да събере багажа си и да резервира билет за самолета, когато нямаше сили да изкачи няколко стъпала дори? Докторът му беше казал същото, но Дейвид не искаше и да чуе за още един ден в болницата. Оказа се, че докторът е бил прав.

Както и да е. Вече беше тук. Той почука на вратата. Не очакваше, че жената ще си бъде вкъщи и възнамеряваше да остави цветята на прага или на съседите, които да й ги предадат. Но вратата се отвори и пред него застана младата жена.