Нора Робъртс - Отрова

Оказа се, че никак не е лесно да избере пръстен. Не искаше да бъде с диамант. Авано вече й бе подарил такъв и Дейвид дълбоко в себе си интуитивно чувстваше, че не бива да прави същото. Не трябваше да прави нищо, което Авано вече беше правил за Пилар. Искаше да купи нещо, което да говори и на двамата.

Което да й подсказва, че той я разбира така, както никой друг на света.

Това съперничество ли беше? Може би, размишляваше Дейвид, влизайки в друг магазин. Но какво от това?

Изкачи стълбите на покрития мост „Риалто“, където магазинчетата бяха така подредени, сякаш висяха над реката. Купувачите се бутаха и блъскаха, сякаш се страхуваха, че последният сувенир ще бъде продаден под носа им и те няма да успеят да се сдобият с него.

Дейвид си проправи път покрай сергиите, предлагащи кожени изделия, тениски и дрънкулки и се опита да разгледа витрините на бижутерийните магазини. Всяка от тях блестеше със златото и скъпоценните си камъни. Блясък, който замъгли очите му. Объркан, Дейвид се почувства изморен от дългата обиколка. Беше се стъмнило. Щеше да остави за утре, можеше да помоли венецианския си помощник да му препоръча някой добър магазин.

Той се обърна и погледна за последен път една витрина. И тогава видя пръстена.

Беше с пет камъка, всички с изящна издължена форма, което ги правеше да приличат на листенцата на цвете. Пет камъка, помисли си той и пристъпи по-близо. По един за всеки от тях двамата и за децата им. Помисли си, че синият сигурно е сапфир, червеният — рубин, зеленият — смарагд. За лилавия и жълтия не беше съвсем сигурен. Но това нямаше значение. Пръстенът беше великолепен.

След тридесет минути Дейвид излезе от магазинчето. Носеше пръстена в джоба си и дори бе научил какви бяха двата непознати камъка — аметист и цитрин. Бе помолил да гравират датата, на която го купи, върху вътрешната му страна.

Искаше Пилар да знае, искаше тя винаги да помни, че беше купил този пръстен същата вечер, когато бе седял на площад „Сан Марко“ в припадащата венецианска вечер и бе говорил с нея през океана.

Сега стъпките му бяха по-леки, идеше му да литне. Тръгна по тесните улички с намерение да повърви малко.

Тълпите туристи бяха оредели. Нощта падна непрогледна и водата в каналите наглеждаше също толкова черна. Тук и там се дочуваха стъпки на окъснели минувачи или плисъкът на водата под мостовете.

Дейвид реши да не се връща в апартамента си, а да хапне нещо под навеса на една тратория. Ако се прибереше, щеше да работи и да помрачи прекрасното настроение и удоволствието, което изпитваше. Поръча си Половин гарафа домашно вино.

Разглеждаше менюто, като се усмихваше сантиментално на една двойка на съседната маса, очевидно младоженци в меден месец. Забавляваше го малкото момченце, което се криеше от родителите си. Това, осъзна неочаквано Дейвид, беше поведението на влюбен мъж, който гледа на света с други очи и всичко наоколо му се струва прекрасно.

Докато пиеше кафето си, мислеше какво ще й каже и как ще й го каже, когато й поднесе пръстена.

Беше доста късно, когато тръгна да се прибира. Повечето улички и площадчета бяха съвсем пусти. Магазините отдавна бяха затворени и уличните търговци бяха прибрали стоката си.

Тук-там можеше да види лъч светлинна, идеща от гондолите, които возеха туристи по каналите, или да чуе нечия песен, извисила се над водата. Но по-голямата част от града вече спеше и той се чувстваше почти сам.

Наслаждаваше се на тази самота и тишина. Прекоси още един мост и потъна в сенките на поредната крива старинна уличка. Погледна към един балкон, който светна и се усмихна на младата жена, който излезе да простира пране. Косата й беше тъмна и падаше на вълни по раменете. Ръцете й бяха дълги и изящни, на пръста й проблесна пръстен. Тя пееше и прекрасният й глас премина като вятър по пустата улица.

Този миг се запечата в съзнанието на Дейвид. Една красива тъмнокоса жена, която е закъсняла с простирането на прането си, но пее в нощта. От прозореца й се носеше аромата на приготвена вечеря. Тя го забеляза и се засмя, а смехът й беше изпълнен с радост.

Дейвид се спря с намерението да я поздрави. И това спаси живота му.

Първо почувства неочаквана болка, някакво непоносимо ужилване и горещина между плешките на гърба. Дочу някак си приглушено звук като гърмеж, а лицето на жената се размаза пред очите му.

После започна да пада. Бавно и безкрайно дълго, сред виковете и писъците на жената и отдалечаващите се бързи стъпки, докато се свлече върху студените древни камъни на малката венецианска уличка.