Нора Робъртс - Отрова

— Моят подпис стои върху страшно много сметки и фактури. — Дои започна да се изпотява. Лекичко, но видимо. — Не мога точно да си спомня за тези.

— Тази сметка би трябвало да я помниш добре. Защото не съществува. Няма клиент на име „Кардианили“, Донато. Такава фирма не съществува. Има много похарчени пари, много фактури и разходи, но няма такава фирма. Няма човек на име… — той направи пауза, отвори папката и извади лист, който подаде на Донато — на име Джорджио Кардианили, с когото, както се вижда, ти си поддържал оживена кореспонденция доста често през изминалите няколко години. Той не съществува. Няма такъв човек, няма такъв склад на този адрес в Рим, до който обаче има изпратени доста пратки с вино, както са описани. Та този склад, където ти за сметка на фирмата си пътувал доста често по работа през последните осем месеца, не съществува. Как би ми обяснил този парадокс?

— Не разбирам. — Донато се изправи на крака. Но не изглеждаше ядосан. Напротив, изглеждаше ужасен. — В какво ме обвиняваш?

— В настоящия момент в нищо. Просто искам да ми обясниш всичко за този клиент.

— Нямам обяснение. Не знам нищо нито за клиента, нито за сметката му, нито за файла.

— Тогава как твоят подпис се е появил върху всички фактури? Как твоята лична сметка е била попълнена с над десет милиона лири във връзка с този клиент?

— Трябва да е някаква, грешка. — Донато навлажни устните си. Сетне погледна надписа върху папката. Фалшификация. Някой ме използва, за да краде от Ла Синьора, да краде пари от семейството. Mia famiglia 21 21 Моето семейство (ит.) — Б.пр. — рече той и ръката му трепна, когато я сложи на сърцето си. — Ще се заема с това незабавно.

Не, това вече не бе никак умно, реши Дейвид. Направо никак.

— Имаш четиридесет и осем часа.

— Какво си мислиш? Ти си позволяваш да ми дадеш ултиматум, когато някой краде от семейството ми?

— Ултиматумът, както го нарече, идва от името на Ла Синьора. Тя иска твоето обяснение до два дни. Между временно всички преводи и движения по тази сметка са замразени. Два дни, броено от днес, след което всички документи, свързани с този въпрос, ще бъдат предадени на полицията.

— На полицията? — Дон пребледня като платно. Заприлича на някакъв бездомник, ръцете му трепереха, а гласът му изневеряваше. — Но това е смешно! Очевидно има някакъв проблем, но той е от вътрешно естество. Не искаме никакви външни разследвания, общественото мнение и публичността само ще…

— Ла Синьора иска да получи резултатите. На каквато и да е цена.

Сега вече Дон спря да се съпротивлява, опита се да мисли, да намери някаква сламка, за която да се хване, преди да е потънал съвсем.

— Лесно може да бъде открит източникът на проблема, като се има предвид, че Тони Авано тогава беше изпълнителен директор.

— Така е. Но аз не открих никъде името и подписа на Тони Авано.

— Естествено, аз контролирах… — Дон инстинктивно сложи ръката на устата си — само важните сметки.

— Не бих квалифицирал „Кардианили“ като важен клиент. Имаш два дни — рече спокойно Дейвид. — И искам да ти дам един съвет. Помисли за жена си и децата. Ла Синьора може би ще бъде по-снизходителна, ако й кажеш, че всичко, което си направил, е било заради семейството.

— Не ми казвай какво да правя за моето семейство! Нито за положението ми. Бил съм в „Джиамбели“ през целия си живот. Аз съм Джиамбели. И ще бъда дълго след като ти си отидеш. Искам тази папка.

— Ще я получиш. — Дейвид не обърна внимание на протегнатата ръка и затвори чекмеджето си. — След четиридесет и осем часа.

Дейвид беше много изненадан, че Донато Джиамбели бе така неподготвен, така изненадан и хванат, както се казва, по бели гащи. Очевидно не беше невинен, мислеше си Дейвид, докато пресичаше площад „Сан Марко“. Донато бе затънал в мръсотията почти до шия. Ръцете му бяха изцапани до лактите. Но не можеше да разбере поведението му. Може би наистина Авано беше замесен. Много вероятно, макар че сметката, която обираше каймака под негово име беше направо смешна в сравнение с онова, което Донато бе заграбил.

И освен това Авано беше мъртъв от четири месеца. Инспекторите, които разследваха убийството му, може би щяха да бъдат заинтригувани от новата информация. Но каква част от тази нова мръсотия щеше да падне върху Пилар?

Като изруга тихо, Дейвид се упъти към една от масите на кафенето, разположени направо на тротоара. Седна и за известно време просто гледа потока от туристи, които минаваха покрай него влизаха и излизаха от катедралата или се разхождаха безцелно по площада. Много от тях влизаха в магазинчетата, които заобикаляха площада от четирите му страни.