Нора Робъртс - Отрова

Авано беше доил фирмата. Това вече бе съвършено ясно. Но онова, което Дейвид носеше в момента в куфарчето си, поставяше нещата в нова светлина. Донато беше още едни мошеник.

А Маргарет? Нямаше никакви доказателства, че тя е знаела или е участвала в някакви далавери преди издигането й на поста. Нима толкова бързо се бе ориентирала? Или беше открила фалшивата сметка и това бе причината за смъртта й?

Каквото и да беше обяснението, то не даваше отговор на най-трънливите въпроси. А именно, кой е сега на ход? На кого в паниката си щеше да се обади Донато за инструкции, за помощ?

Дали този човек който и да е той, би повярвал, така лесно както Донато повярва, че Ла Синьора има намерение да предаде случая на полицията? Бяха ли, той или те, така хладнокръвни, че да успеят да блъфират?

Във всеки случай през следващите два дни Донато Джиамбели щеше да седи върху горещи въглени. Което причиняваше още едно главоболие на Дейвид. Дон трябваше да бъде сменен, при това бързо. Вътрешното разследване трябваше да продължи, докато се изясняха течовете.

Това автоматично означаваше, че пребиваването му в Италия щеше да се удължи, и то в момент, когато искаше и трябваше да си бъде вкъщи.

Дейвид си поръча чаша вино, пресметна колко е часът в Америка и набра мобилния си телефон.

— Мария? Аз съм, Дейвид Кътър. Пилар там ли е?

— Един момент, синьор Кътър.

Той се опита да си представи къде ли в къщата се намира Пилар и какво прави.

Предната нощ бяха заедно, правиха любов в микробуса, паркиран в края на лозята. Като двама нетърпеливи и жадни ученици, спомни си с удоволствие. Така жадни и нетърпеливи един за друг. Така всеотдайни и тръпнещи в очакване на онова, което ще се случи.

Спомни си копнежа, неистовото си желание да я притежава.

Беше му по-лесно да си представи, че тя седи срещу него, докато светлината помръкваше и превръщаше катедралата „Сан Марко“ срещу него в нещо призрачно, неземно. Като стрела, насочена към небето, като видение, мираж, нещо създадено не от човешка ръка. А въздухът беше изпълнен с пърхането на гълъбови крила.

Когато тази ужасна история свършеше, обеща си тържествено Дейвид, щеше да се върне тук заедно с Пилар.

— Дейвид? Къде си?

Фактът, че бе останала без дъх, за да дотича до телефона, го накара да се засмее. Беше задъхана.

Току-що седнах, на „Сан Марко“. — Той вдигна чашата си с вино, която сервитьорът бе донесъл и отпи. — Пия едно доста интересно „Кианти“ и си мисля за теб.

— Има ли музика?

— Един малък оркестър на площада, свири нещо американско. Нещо от рода на популярни евъргрийни.

— Не, не ми допада. Предпочитам канцонети.

— Как са децата?

— Добре. Всъщност, струва ми се, че Мади и аз доста се сближихме. Тя дойде вчера следобед след училище в оранжерията. Получих един урок за фотосинтезата, но голяма част не запомних. Тео скъса с момичето, с което се виждаше.

— С Джули?

— Джули беше през зимата, Дейвид. Сега е друга, Кери, Двамата с Кери се разделиха и той тъгува точно десет минути. Каза, че му било дошло до гуша от момичета и има намерение да се посвети на музиката.

— Сигурно. За един ден.

— Не се тревожи, ще ти кажа, когато има промяна. Как вървят нещата там?

— По-добре да говорим за друго. Ще кажеш ли на децата, че ще им позвъня тази вечер? Около шест часа ваше време.

— Разбира се. Предполагам, все още не знаеш кога ще се върнеш?

— Не, все още не. Има известни усложнения. Липсваш ми, Пилар.

— И ти на мен. Направи ми една услуга?

— Готово, казвай.

— Просто остани там още малко. Изпий виното си, послушай музиката и виж промяната на светлината. Аз ще си мисля за теб.

— И аз ще си мисля за теб. Чао. — Дейвид затвори и се наслади на виното. Беше вълнуващо да говори с някого, с жена, при това точно с Пилар, за децата си. Да говори с някого, който ги разбира и оценява. Това като че ли ги свързваше още повече, правеше ги да изглеждат като семейство. А той точно това искаше, осъзна Дейвид. Отново искаше да има семейство. Искаше всички онези връзки, които правят кръга.

Остави с въздишка чашата си. Искаше да има жена. И искаше Пилар да бъде тази жена. Неговата жена. Толкова скоро? — зачуди се сам той. Не. Не беше нито скоро, нито бързо. Беше си съвсем навреме. И двамата бяха преполовили живота си. Защо трябваше да губят останалата част от него заради някакви си измислени от другите предразсъдъци?

Дейвид стана на крака и остави няколко лири на масата.

Да, наистина, нямаше смисъл да губи нито минута. Имаше ли по-подходящо място от Венеция на света, за да купи човек пръстен за жената, която обича? Когато се обърна и тръгна, първата витрина, която зърна, бе златарски магазин. Дейвид прие това като знак на съдбата.