Нора Робъртс - Отрова

Не остана дълго в безсъзнание. В един миг му се стори, че светът става целият червен и през тази червена мъгла някъде от края на света долитаха чужди гласове. Италиански думи, които сякаш се плъзгаха, и той не разбираше нищо от тях.

Чувстваше повече топлина, отколкото болка, сякаш някой го държеше над пламъците на огън. През съзнанието му съвсем ясно премина една мисъл. Застреляха ме.

Някой беше стрелял по него, беше ранил тялото му и сега през топлината се промъкваше и болка, която режеше като острието на сребърна сабя. Дейвид се опита да проговори, да протестира, да извика, да се защити, но от устните му излезе само стенание, докато погледът му потъмняваше и се замъгляваше.

Когато отново се избистри, той видя над себе си лицето на жената, която бе простирала прането.

— Сигурно работите до късно — рече Дейвид, защото тези думи изплуваха в съзнанието му и се откъснаха от устните му.

— Signore, per piacere. Stazitto. Riposta. L’aiuto sta venendо. 22 22 Господине, за бога! Стоите спокойно. Сега ще дойде помощ (ит.) — Б.пр.

Дейвид я слушаше и тържествено и бавно си превеждаше италианските думи, като начинаещ студент в първи курс. Тя му казваше да лежи спокоен, да не мърда. Колко беше добра, помисли си, Дейвид. Казваше му че идва помощ. Помощ за какво?

О, да, разбира се. Нали беше ранен. Той успя да проговори първо на английски, сетне на италиански.

— Трябва да се обадя на децата си. Да им кажа, че съм добре. Имате ли телефон?

Жената държеше главата му в скута си и в този миг Дейвид изгуби съзнание.

— Вие сте истински късметлия, господин Кътър.

Дейвид се опита да се фокусира върху лицето на мъжа. С каквито и лекарства да го бяха натъпкали докторите, очевидно имаше ефект. Вече не чувстваше никаква болка, нито горещина, просто не чувстваше абсолютно нищо.

— Трудно ми е да се съглася с вас. Извинете, но не си спомням името ви.

— Де Марко. Лейтенант Де Марко. Докторът каза, че трябва да лежите, разбира се. Аз имам само няколко въпроса. Спомняте ли си какво се случи?

Дейвид си спомняше много ясно красивата млада жена с прането на балкона, отражението на светлините във водата, хладния допир на камъните.

— Да. Вървях — започна той и изведнъж се опита да седне. — Пръстенът на Пилар. Аз й купих пръстен.

— Спокойно, пръстенът е у мен. А също така портфейла и часовника. Те са на сигурно място.

Разбира се, нали беше полицай, спомни си Дейвид. Хората викат полиция, когато някой е застрелян на улицата в гърба. Този лейтенант приличаше на полицай, но не бе така потаен като детективите в Сан Франциско. Де Марко бе топчест, плешив. Но компенсираше тези недостатъци с прекрасни черни мустаци, които се кипреха над горната му устна. Английският му беше точен и правилен.

— Връщах се към апартамента си, бях решил да се поразходя малко. Ходих на пазар след работа, купих пръстена. Вечерях. Беше хубава вечер, а бях стоял затворен в офиса през целия ден. Видях една жена на балкона. Тя простираше пране. Приличаше на картина. Жената пееше. Аз спрях да я погледам. И тогава ме удариха. Почувствах… — Предпазливо той вдигна ръка към рамото си. — Знаех, че са ме застреляли.

— Били ли сте раняван и преди?

— Не — намръщи се Дейвид. — Просто разбрах с абсолютна увереност, че са ме застреляли. Сигурно съм изпаднал в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, жената беше до мен. Предполагам, че е изтичала долу, когато е видяла какво е станало.

— А видяхте ли кой стреля?

— Не видях нищо освен камъните на улицата, които се приближаваха застрашително към мен.

— Защо мислите, че някой е искал да ви застреля, господин Кътър?

— Не знам. За да ме оберат, предполагам.

— Но нищо ценно не е взето. По каква работа сте във Венеция?

— Аз съм главният координационен директор на фирма „Джиамбели-Макмилън“. Имах срещи тук.

— А, значи работите за Ла Синьора?

— Така е.

— Тя има някакви неприятности в Сан Франциско, доколкото знам.

— Да, но не виждам каква връзка може да имат те с покушението срещу мен. Трябва да се обадя на децата си.

— Ще уредим този въпрос. Дали има някой във Венеция, който би искал да ви навреди, господин Кътър?

— Не — отговори Дейвид и веднага си помисли за Донато. — Не — повтори той. — Не знам. Не знам кой е стрелял по мен на улицата. Казахте, че сте прибрали ценните ми вещи. Пръстена, часовника, портфейла. А куфарчето ми?

— Нямаше куфарче. — Де Марко отново седна. Жената, която бе свидетелка на инцидента, твърдеше, че жертвата е носела куфарче. Беше го описала много добре. — И какво съдържаше вашето куфарче?