Нора Робъртс - Отрова

— Документи от офиса — отговори Дейвид. — Само документи.

Беше много трудно, помисли си Тереза, човек да остане прав, когато е връхлитан от толкова много удари. При подобно постоянно напрежение духът отслабваше. Въпреки това тя изправи гърба и раменете си, докато вървеше заедно с Илай към приемната във Вила Джиамбели. Знаеше, че децата са там, очакват телефонен разговор с баща си.

Колко са невинни, помисли си, като видя Мади да седи на дивана, забила нос в книгата си, а Тео да дрънка на пианото. Защо тази невинност трябваше да бъде окрадена по този начин?

Тереза стисна ръката на Илай. За да си вдъхне смелост, да окуражи и него самия.

Пилар вдигна очи от ръкоделието. Трябваше й само един поглед към майка й, за да разбере, не се е случило нещо лошо. Сърцето й изстина. Бродерията падна от ръцете й и тя бавно се изправи.

— Мамо?

— Моля те, седни. Тео — Тереза се обърна към момчето. — Мади. Първо трябва да ви кажа, че баща ви е добре.

— Какво е станало? — Мади скочи от дивана. — Нещо лошо се е случило с татко! Ето защо не се обажда. Той никога не закъснява да се обади.

— Бил е ранен, но е добре. В момента е в болница.

— Катастрофа? — Пилар пристъпи и сложи ръка върху рамото на Мади. Когато момичето се разтрепери, тя просто я прегърна още по-силно.

— Не, не е катастрофа. Някой е стрелял по него.

— Застрелян? С пистолет? — Тео стана от пианото. Гърлото му стисна страх и ужас. — Как така застрелян? Това не може да е вярно, има някаква грешка. Татко не може да бъде застрелян!

— Веднага е бил откаран в болницата — продължи Тереза. — Вече говорих с лекаря. Баща ви е добре. Всичко ще се оправи.

— Чуйте ме — намеси се Илай, като взе първо ръката на Мади, сетне ръката на Тео. — Нямаше да ви кажем, че е добре, ако наистина не беше. Знам, че сте уплашени и се тревожите, ние също. Но докторът беше съвсем категоричен. Баща ви е силен и ще се оправи. Раната му не е опасна. Ще се възстанови напълно.

— Искам да си дойде вкъщи — устните на Мади трепереха. — Искам си го вкъщи.

— Ще се върне веднага след като го изпишат от болницата. Ще направим всичко необходимо. Баща ви много ви обича, нали Маделин?

— Сигурно.

— Знаеш ли колко много се тревожи за вас сега? За теб и брат ти, и как тези тревоги пречат на оздравяването му? Вие трябва да бъдете силни, за да му помогнете.

Когато телефонът иззвъня, Мади скочи и грабна слушалката.

— Ало? Татко? — Сълзите бликнаха от очите й. Ръцете и краката й трепереха. Въпреки това успя да плесне Тео, който се опитваше да й вземе слушалката. — Ние сме добре. При нас всичко е наред. — Гласът й се пречупи и тя се обърна към Тереза, сякаш искаше помощ. — Всичко е наред — повтори, като избърса носа си с ръкава и вдъхна дълбоко. — Хей, к’ви ги вършиш ти там? Запази ли си поне куршума за спомен?

Слушаше гласа на баща си от другата страна на океана и гледаше Ла Синьора, която й кимаше одобрително.

— Да, Тео е тук до мен, иска да ми вземе слушалката. Да го изритам ли? Защо ли те питам, вече го направих — продължи тя. — Ето, давам ти го.

Тя подаде телефона на брат си.

— Браво, момичето ми. Ти си силна и умна млада жена — каза й Тереза. — Баща ти ще бъде много горд с теб.

— Само да се върне у дома — не удържа повече сълзите си Мади, хвърли се в прегръдките на Пилар и се разрида.

Главата я болеше като открита рана, но това бе нищо в сравнение с болката в сърцето й. Тереза обаче се опита да не обръща внимание и на двете и седна зад бюрото си.

Въпреки възраженията на Илай и Пилар тя позволи на децата на Дейвид да присъстват на спешното заседание на фирмата. Все още беше глава на семейство Джиамбели и според нея децата имаха право да знаят защо баща им е бил застрелян във Венеция.

Не искаше да крие от тях, че това е грях, който щеше да тежи на нейната съвест.

— Говорих с Дейвид — започна Тереза и се усмихна на децата. — Преди да влезе докторът и да му нареди да си почива.

— Това е добра новина. — Софи седна до Тео. Той беше така млад и безпомощен. — Мъжете са същински бебета, когато нещо ги боли. Не спират да се оплакват и да говорят за това.

— Глупости. Ние сме корави. — Тео наистина се опитваше да бъде, но стомахът го присвиваше от нерви.

— Така, след няколко дни вероятно ще лети за насам. С разрешението на доктора, разбира се. Междувременно полицията разследва инцидента. Говорих също така и с полицая, който води разследването.

Дори вече беше получила, след кратко и безапелационно нареждане, резултатите. Лейтенант Де Марко веднага ги бе изпратил. Тя сложи ръка върху папката.