Нора Робъртс - Отрова

— Съгласна съм. — Пилар протегна ръце и хвана неговите. — Обичам те, Дейвид.

Той застина.

— Какво каза?

— Казах, че те обичам. Влюбена съм в теб. Извинявай, сигурно тя идва прекалено неочаквано, но не мога да се спра. И не искам.

— Не се оправдавай. Повтори го още веднъж. За себе си. — Той я вдигна и когато тя се озова в прегръдките му, я завъртя няколко пъти във въздуха. — Значи съм пресмятал неправилно. По моите изчисления, трябваше да минат поне още два месеца, преди да те накарам да се влюбиш в мен.

Пилар се усмихна.

— Беше ми много трудно — продължи Дейвид. — Защото аз вече бях влюбен в теб. Не знаех дали няма да ме оставиш да страдам още дълго.

Тя притисна бузата си към неговата. Можеше да го обича. Сърцето й беше изпълнено с радост. Защото беше обичана.

— Какво каза?

— Добре, нека да го перифразирам. — Той я отдалечи леко от себе си. — Обичам те, Пилар. От първия поглед. Погледнах те и в същия миг разбрах, че те обичам. Погледнах те и повярвах, че ми е даден втори шанс. — Той отново я прегърна и докосна нежно устните й. — Ти си моя.

Венеция беше като жена. Една красива жена, La bella donna. Елегантна за годините си, чувствена с невероятните извивки на тялото си, тайнствена в сенките. Първият поглед към нея от Канале Гранде към леко увехналите й цветове, като на избеляла старинна бална рокля, направо караше сърцето да спира. Светлината, бяла и ослепителна, слънцето, което измиваше всичко, минаваше през нея и оставаше в нея, като загубил се пътник сред криволичещите й вени, в тайните извивки и ъгълчета.

Това беше град, чието сърце беше женско и лукаво, а пулсът му биеше в дълбоките, тъмни и тайнствени води на лагуната.

Венеция не беше град, който може да бъде пренебрегнат заради срещи с адвокати и счетоводители. Не беше град, където един мъж можеше да остане доволен, като Се затвори в офиса си и работи часове наред, докато сладките изкушения на пролетта пееха зад стените и прозорците на неговия затвор.

Дейвид си напомни, че Венеция е била създадена от търговците и заради търговията, но това не му помогна особено. И в момента тесните улички и мостчета бяха изпълнени с туристи, които използваха своите кредитни карти в безбройните магазинчета, където разни глупави безвкусици се продаваха за изкуство. Но това не спираше Дейвид да мечтае да бъде един от тях.

Не спираше да мисли как би се разхождал безцелно из тези старинни улички с Пилар и би купувал разни смешни дрънкулки, на които след години щяха да се смеят, Би се радвал да види как Тео поглъща своя сладолед, своя „Джелато“ като вода, или да слуша как Мади разпитва някой гондолиер за историята и архитектурата на града.

Липсваха му. Всички му липсваха. Семейството, децата, Пилар. А не бяха минали дори три дни.

Счетоводителят говореше на италиански, при това доста тихо, така че му беше трудно да го разбира добре въпреки пълната си концентрация и внимание. Дейвид си напомни, че не е дошъл във Венеция, за да мечтае, а да работи.

— Scusi 20 20 Извинете (ит.) — Б.пр. . — Той задържа ръката си върху страницата на доклада, дебел около пет сантиметра. — Мисля си дали не бихме могли да прегледаме още веднъж това. — Говореше бавно, за да произнася правилно италианските думи. — Искам да съм сигурен, че съм разбрал добре всичко.

Дейвид се надяваше, че тактиката му ще има успех. Новата част от цифри бе обяснена търпеливо.

— Тук нещо не съвпада — рече италианецът, минавайки на английски.

— Да, виждам. Сметките в разходите на отделите не си съвпадат. Това ме смущава, синьор, но аз съм доста по-смутен от активите, приписани на сметката на „Кардианили Ордери“, товари, аварии, заплати, разходи. Всичко е много точно записано.

— Si. В тази област няма никакво… Как се казва? Несъответствие. Цифрите са абсолютно верни.

— Очевидно е така. Обаче купувач на име Кардианили не съществува. „Джиамбели“ няма клиент с подобно име. В Рим няма склад на фирма „Кардианили“ на адреса, упоменат в доклада. Ако няма клиент, купувач, склад, тогава къде са изпращани според вас през последните три години тези поръчки?

Счетоводителят премига зад стъклата на телените си очила.

— Не мога да ви кажа. Сигурно има грешка.

— Сигурно. Има грешка. — И Дейвид беше сигурен, че знае кой я е направил.

Той се завъртя на стола си и се обърна към адвоката.

— Синьоре, имахте ли възможност да разгледате документите, които ви дадох вчера?

— Да.

— Кой е изпълнителният директор, подписал тези сметки?