Нора Робъртс - Отрова

— Трябва да измислиш думи — рече Пилар.

На Тео му харесваше да свири своята музика за нея. Защото тя го слушаше. Когато свиреше нещо, което не й допадаше, тя му го казваше. Е, наистина, правеше го много тактично, помисли си Тео. Очевидно обръщаше внимание на всичко, което той казва и върши. Обръщаше внимание на всичко свързано с него. Майка им никога не беше го правила.

— Хич не ме бива с римите. Справям се само с музиката.

— Значи ти трябва партньор. — Тя се обърна и остави лъжицата. — Здравей, Мади. Как върви есето?

— Какво есе? — Забеляза предупредителния поглед на Тео и разбра, че я беше извинил. Но всъщност не знаеше дали да му бъде благодарна или сърдита за това. — О, много добре. — Отвори хладилника и се направи, че си избира безалкохолно. — Какви са тези боклуци?

— Различни. Има един боклук със сирене за спагетите. Другият боклук пък е марината. Баща ви ми каза, че обичате италианска храна, затова реших, че ще ни бъде много лесно.

— Днес няма да ям жабарски манджи. — Знаеше, че не бива да го казва, и нямаше нужда от погледа на Тео за това. Но когато направи гримаса зад гърба на Пилар, която се обърна към печката, и погледна брат си, той не й отвърна със същото както обикновено. Напротив, гледаше настрани сякаш беше объркан Или нещо такова. Това я ядоса.

— Освен това, имах намерение да ходя у една приятелка и да вечерям у тях.

— О, жалко. — Съвсем спокойно Пилар извади една купа и започна да бърка в нея сместа, за тирамису. — Баща ти не спомена, че ще излизаш.

— Той не е длъжен да ти казва всичко.

Това беше първото директно отправено открито заяждане, което момичето правеше. Пилар реши, че преградите вече са паднали и няма защо да се крият зад тях.

— Не го и прави. А тъй като ти си почти на петнадесет, значи си достатъчно голяма, за да знаеш какво обичаш да ядеш и къде обичаш да го ядеш. Тео, ще ни извиниш ли за минутка?

— Разбира се. — Той си грабна клавиатурата и погледна укорително сестра си. — А да видим сега кой е безмозъчен глупак? — прошепна й, минавайки покрай нея.

— Защо не седнеш?

Вътрешностите на Мади се преобърнаха, а в гърлото й стана горещо.

— Не слязох тук да седя, нито да си говоря. Слязох да си взема нещо за пиене. И трябва да довърша есето си.

— Нямаш да пишеш никакво есе, Мади. Седни.

Тя седна и изпружи крака, с израз на нежелание и досада, изписани върху лицето й. Пилар, според нея, нямаше никакво право да й изнася лекции и Мади смяташе да й даде да разбере съвсем ясно това, след като жената изпуснеше парата си.

Пилар си наля една чаша еспресо, което бе приготвила към сладкиша. Седна срещу Мади на масата и отпи.

— Бих искала първо да те предупредя, че имам предимство, не само защото и аз самата съм била някога на четиринадесет години, но и защото съм била майка на едно такова момиче.

— Ти не си ми майка.

— Не съм. И е много тежко някаква жена да идва в къщата ти по този начин, нали? Опитвам се да мисля как бих се чувствала аз на твое място. Вероятно също като теб. Раздразнена, нервна и неспокойна. На Тео му е по-лесно. Той е момче и не знае нещата, които ние знаем.

Мади отвори уста да каже нещо, но я затвори, когато осъзна, че не знае какво да отговори на това.

— Ти си била доста време сама. Трябвало е да се справяш с много неща без подкрепа. Твоите мъже едва ли ще се съгласят и най-вероятно ще бъдат засегнати от подобно изявление — продължи Пилар и беше доволна да види лекото изкривяване на устните на Мади. — Но силата на жената, нейната истинска женска сила, обикновено задейства бутоните. Свършила си добра работа, като си успяла да държиш здраво тези момчета и не съм дошла, за да поема контрола от теб.

— Ти вече промени нещата. Всяко действие има противодействие. Това е научно доказано. Аз не съм глупава.

— Така е, дори си прекалено умна. — „Ти си едно уплашено малко момиче — помисли си Пилар, — с ум и разум на зряла жена.“ — Винаги съм искала да бъда умна, но никога не бях достатъчно. Компенсирах този си недостатък с това да бъда добра, уравновесена, да запазя мира и спокойствието около себе си. Тези действия също имаха своето противодействие.

— Ако си тиха, никой няма да те чуе.

— Напълно си права. Баща ти…Той ме накара да се почувствам умна и достатъчно силна, за да казвам какво мисля и какво чувствам. Това е изключителна способност. Но ти вече го знаеш.

Мади се намуси и сведе поглед към масата.

— И аз смятам така.

— Възхищавам му се. На човека и на бащата, който е. Това също е изключителна способност. Не очаквам от теб да се хвърлиш на врата ми, за да ме посрещнеш, но се надявам, че няма да хлопнеш вратата под носа ми.