Нора Робъртс - Отрова

— На теб какво ти пука аз какво ще направя?

— Пука ми поради много причини. Първо, защото те харесвам. Извинявай, но е така. Харесва ми твоята независимост, начинът ти на мислене, умът и силното ти чувство за семейна принадлежност и вярност, Мисля си, че ако не бях се свързала с баща ти, двете много щяхме да си допаднем. Но аз така или иначе вече съм с него и отнемам част от времето и вниманието му. Би трябвало да кажа, че ми е мъчно за това и че съжалявам, но и двете знаем, че няма да бъде истина. Аз искам част от времето и вниманието му. Защото, Мади, другата причина, поради която ми пука какво правиш или не, е, че съм влюбена в баща ти. — Пилар премести чашата си, сложи ръка на корема си и стана. — До този момент не бях изрекла това признание гласно. Сигурно заради навика да живея тихо и мълчаливо. Господи! Чувствам се странно.

Мади се размърда на стола. Поизправи се и собственият й стомах също се разбунтува.

— Майка ми също го обичаше. Достатъчно, че да се омъжи за него.

— Сигурна съм. Тя…

— Не! Не говори! Сега ще кажеш всички извинения, всички причини, поради които тя си е отишла. Всичките са лъжи! Глупости. Истината е, че тя си отиде, когато не стана така, както искаше. Това е истината. Ние всъщност нямахме никакво значение за нея!

Първото нещо, което си помисли инстинктивно Пилар, беше да прегърне това момиче, да го успокои и приласкае. Можеше да й каже много неща, но това дете с влажни и предизвикателни очи, едва ли щеше да я чуе. Тогава защо трябваше да го прави?

— Да, така е. Вие не сте имали значение. — Тя отново седна. Искаше да протегне ръка и да привлече детето по-близо. Но това не беше начинът, по който щеше да я спечели, нито беше време да го прави. — Знам как боли да не означаваш нищо за някого. Наистина знам, Мади — рече сериозно Пилар и сложи ръката си върху ръката ни момичето, преди тя да успее да я свали от масата. — Колко ти е тъжно и колко си ядосана, как съмненията и въпросите минават като вихър през главата ти посред нощ, когато не можеш да заспиш.

— Възрастните мотат да идват и да си отиват, когато си искат. Децата не могат.

— Така е. Но баща ти не ви е напуснал. За него вие имате значение. Ти и Тео означавате много за него. И знаеш, че каквото и да кажа или направя аз, това няма да го промени.

— Други неща ще се променят. А когато едно нещо се променя, то води до промяна и на останалите. Това е като верижна реакция.

— Добре, не мога да ти обещая, че нищата няма да се променят. Нещата се променят, така както и хората. Но сега твоят баща ме прави щастлива. И аз него също. Не искам да те наранявам и не искам да си обидена от това. Мога само да ти обещая, че ще се опитам да не бъдете засегнати нито ти, нито Тео. Ще ви пазя и ще уважавам онова, което мислите и чувствате. Това мога да ти обещая.

— Той първо е мой баща — прошепна яростно през сълзи Мади.

— И винаги ще бъде твой баща. Докрай. Ако исках да променя това, ако исках поради някакви причини да го разруша, пак не бих могла. Нима не знаеш колко много ви обича? Ти можеш да го накараш да избира. Погледни ме, Мади. Погледни ме! — рече тихо Пилар и изчака, докато момичето вдигна очи. — Ако толкова много искаш, можеш да го накараш да избира между мен и вас. Аз нямам никакви шансове. Бих те помолила да ми дадеш поне един. Ако не можеш, значи просто не можеш и аз няма да се разсърдя. Ще почистя всичко тук и ще си отида преди той да се е прибрал.

Мади избърса една сълза на бузата си, без да откъсва поглед от масата.

— Защо?

— Защото не искам да го наранявам.

Момичето подсмъркна и погледна чашата с кафе.

— Може ли да го опитам?

Пилар я вдигна и й я подаде. Мади първо отви, после намръщи нос.

— Ужасно е! Как можеш да го пиеш?

— Има малко странен вкус, наистина. Ще го харесаш повече с тирамисуто.

— Може би. — Мали остави чашата на масата. — Мисля, че ще ти дам шанс.

Имаше едно нещо, в което Пилар беше абсолютно сигурна. Нямаше човек на света, който да не хареса сготвеното от нея ядене. Отдавна не бе приготвяла лично вечеря за семейство. Много отдавна не бе чувала похваля за това колко е вкусно и молба да сипе повторно в чиниите.

Тя сервира вечерята в трапезарията, надявайки се, че атмосферата на тържественост и официалност ще притесняват по-малко Мади, отколкото интимността на кухнята. Но тази тържественост беше нарушена в мига, в който Тео опита първата хапка от нейните спагети и обяви, че са божествени.

Всъщност Тео говореше най-много, сестра му седеше и наблюдаваше и от време на време задаваше въпроси, при това съвсем на място. Това я накара да се смее, сетне й стана драго, когато Дейвид използва някаква спортна метафора, за да илюстрира мнението си, а Мади и тя споделиха женското си неприемане на подобна мъжка реакция.