Нора Робъртс - Отрова

— Всичко ще се промени. Така става. — Мади чувстваше как напрежението в гърдите й нарасна, затова се изправи. — Нищо няма да бъде вече същото.

— Че то отдавна всичко се промени. Откакто мама ни напусна.

— Така стана по-добре. — Сълзите напираха да избликнат, но тя не им позволи и излезе бързо от стаята.

— Дааа — проточи Тео. — Но не си остана същото.

Софи се надяваше, че въздухът, студен и чист, ще успее да разнесе облаците от главата й. Трябваше да мисли, при това да мисли точно. Беше действала възможно най-бързо, но новините бяха нанесли своята непоправима вреда. Хората най-често запомнят първото си впечатление.

Сега работата й бе да промени това впечатление. Да го измести в друга посока, да го притъпи. Да покаже на обществото, че ако семейство Джиамбели са заплашени, то фирмата „Джиамбели“ с нищо не заплашва обществото. Това изискваше Не само думи. Трябваха осезаеми и реални действия и дела.

Ако баба й и дядо й не бяха решили да тръгнат за Италия, тя щеше да ги накара да заминат. Да излязат на показ, да бъдат видяни от всички, да застанат в центъра на събитията. Да не се крият зад отговора „без коментар“, а напротив, да коментират и да обясняват често и непрекъснато. Трябваше да се използва името на фирмата, отново и отново, постоянно, помисли си Софи. Трябваше да направи така, че компанията да си поеме дъх.

Но в случая с Маргарет Боуърс трябваше да се пипа много внимателно. Със съчувствие, разбира се, но не чак толкова, че да заприлича на поемане на вина или отговорност. И за да го направи, трябваше да престане да мисли за Маргарет като за личност. Ако се налагаше да бъде студена, щеше да бъде студена, резервирана, хладна. След това щеше да се справи с угризенията си.

Сега стоеше в края лозята. Ето, те бяха защитени, помисли си Софи, от болести, от вредители, от капризите на времето. Всички се бореха срещу онова, което можеше да им навреди или да им нанесе поражения. Нямаше разлика. Тя също водеше война и не биваше да съжалява за каквото и да е действие, с което щеше да я спечели.

Забеляза някакво движение в тъмнината.

— Кой е там? — Първата й мисъл бе, че може да е нарушител, саботьор. Може би беше убиецът? Без колебание тя се завъртя рязко и в ръцете й се оказа момиче.

— Пусни ме! Позволено ми е да идвам тук!

— Извинявай. — Софи разтвори ръце и отстъпи назад. — Уплаши ме.

Но не изглежда никак уплашена, помисли си Мади. Докато тя самата беше останала без дъх от страх.

— Не правя нещо лошо, нито нередно.

— Не съм казала, че правиш. Казах, че ме уплаши. Сигурно, защото напоследък всички сме доста нервни. Виж…

Софи забеляза сълзите по бузите на момичето. Тъй като самата тя не обичаше да показва сълзите си пред другите, реши, че Мади е излязла поради същата причина. Да си поплаче на тъмно без да я види никой.

— Излязох, за да разведря малко главата си. Имаме прекалено много работа. — Софи погледна към къщата.

— Баща ми също — проследи погледа й Мади.

В изречението имаше твърде много чувства, които накараха Софи да си направи изводи и предположения.

— Върху него лежи голяма отговорност. Всъщност върху всички ни. Дядо и баба заминават за Италия утре сутрин. Много се притеснявам за тях, Вече не са млади.

След безцеремонното изгонване от страна на баща й, приятелското отношение на Софи поуспокои донякъде Мади. Почувства се по-добре и тръгна редом с нея.

— Но те не изглеждат стари. Нито са грохнали, нито нищо.

— Така е. Но са достатъчно възрастни. Исках аз да замина вместо тях, но се оказа, че тук съм необходима повече.

Устните на Мади трепнаха, когато погледна към светлините на къщата. Само от нея никой нямаше нужда. Никой, никъде и за нищо.

— Поне имаш какво да правиш.

— Да. Сега трябва да измисля каква да бъде следващата ни стъпка.

Тя хвърли един поглед към Мади. Хлапето явно беше обидено и нацупено заради нещо. Софи си спомняше много добре как се сърдеше и цупеше, когато бе на четиринадесет години.

— Мисля, че и двете сме в един кюп. Заради майка ми — продължи тя, когато Мади не й отговори — и заради баща ти. Малко е странно, нали?

Мади сви рамене.

— Аз трябва да си вървя.

— Добре, но искам да ти кажа нещо. Като жена на жена и като дъщеря на другата дъщеря. Майка ми живя доста дълго време без мъж до себе си. Без добър човек, който да се грижи за нея. Не знам какво мислиш ти или брат ти, или баща ти. Но на мен, въпреки странността на връзката им, ми е много приятно да виждам, че има един добър човек, който я прави щастлива. Надявам се, че ще й дадеш този шанс.