Нора Робъртс - Отрова

— Няма никакво значение какво правя аз. Нито какво мисля, нито какво казвам. Никой не се интересува от мен.

Ето какво било! Ето кое я бе наранило, помисли си Софи. Да, много добре си спомняше и тези свои чувства.

— Напротив, има значение. Когато някой ни обича, за него има голямо значение какво мислим и какво правим. — Тя чу нечии забързани стъпки зад гърба си. — А както изглежда, теб те обичат.

— Мади! — Останал без дъх, Дейвид хвана дъщеря си за ръката. След това я прегърна и разтресе в същото време. — Какво правиш? Не можеш да излизаш и да се разхождаш в тази тъмница! Знаеш ли колко е часът?

— Просто исках малко да се разтъпча.

— И скъси живота ми с една година. Можеш да се сбиеш с брат си или да дойдеш при мен и да ми досаждаш с глупости, но няма да излизаш от къщата без разрешение. Ясно ли е?

— Да, сър. — Въпреки че й стана приятно, тя направи гримаса. — Не мислех, че ще забележиш.

— Тогава помисли си отново. — Той я прегърна през врата, което беше явно навик и израз на чувства. Софи вече беше забелязала този жест. Изпълни я завист. Нейният баща никога в живота й не беше я докосвал по този начин.

— Вината отчасти е моя — намеси се тя. — Аз я задържах по-дълго, отколкото трябваше. Но присъствието й ми подейства ободряващо. Умът ми се бе разпилял по всички посоки.

— Трябва да си починеш малко, Софи. Най-добре за тази вечер да спреш работа и да продължиш утре. Майка ти свободна ли е?

Той не чу как дъщеря му подсмъркна, но Софи го забеляза.

— Предполагам. Защо?

— Направо се изгубих сред тези доклади и бележки на италиански. Ще стане по-бързо, ако някой, който чете по-добре от мен, ми помага.

— Ще й кажа. — Софи погледна Мади. — Тя сигурно ще може да ти помогне.

— Благодаря. Сега ще върна този багаж вкъщи и ще го поизтупам малко. Ще се видим на брифинга. Утре в осем.

— Добре. Лека нощ, Мади. — Софи дълго гледа след тях, докато се отдалечаваха по посока на къщата. Сенките им с сляха в тъмнината.

Не можеше да обвинява хлапето, че иска да запази нещата такива, каквито са си. Промените винаги се приемат трудно. Особено когато изглежда, че в живота ти всичко е наред.

Но промените така или иначе настъпват. И тогава е по-умно човек да бъде част от тях. А още по-умно би било, реши Софи, ако сам ги предизвика.

Тайлър беше изключил радиото и телевизора. Изобщо не вдигаше телефона. Единственото нещо, което можеше да контролира, беше реакцията си към пресата. А най-добрият начин за това бе да премахне всички източници на новини. Поне за няколко часа.

Работеше върху своята документация. Можеше и трябваше да бъде абсолютно сигурен, че частта на Макмилън от фирмата е чиста.

Онова, което не можеше да контролира обаче, бяха въпросите, които сам си задаваше във връзка с Маргарет. Нещастен случай, самоубийство или убийство беше смъртта й? Никоя от възможностите не му харесваше. Той отхвърли самоубийството. Тя не беше такъв тип човек. А и бе абсолютно сигурен, че не би се самоубила от отчаяние и мъка само заради една провалена среща.

Може би жената наистина се бе интересувала от него и може би той наистина не бе забелязал сигналите от нейна страна, защото не беше настроен на тази вълна. И защото не искаше усложнения. Животът бе достатъчно сложен и без да се смесват бизнесът и личните връзки. Освен това тя не беше неговият тип. Той не си падаше по жени, отдадени на кариерата си. Този тип жени изискваха прекалено много енергия. Като Софи например.

Господи, започваше да мисли, че съвсем скоро ще експлодира, ако не я превземеше. Трябваше да я има, да я обладае. Да мисли за нея по този начин, объркваше мислите му, напрягаше тялото, изопваше нервите и усложняваше и без това сложните им служебни отношения.

Сега беше по-важно да се съсредоточи върху работата си. Настоящата криза щеше да погълне времето и енергията му и да го отдалечи от лозята точно когато присъствието му там беше най-необходимо. Дългосрочните прогнози предупреждаваха, че се очакват слани. Няколко от бъчвите бяха готови за бутилиране. Култивирането вече беше започнало.

Нямаше време да се притеснява за полицейски разследвания, адвокати или жени. По-точно за една жена. И от всички тези проблеми как тя се оказа най-неразрешимият? Въобще не излизаше от главата му.

Защото беше влязла под кожата му, помисли си Тайлър. И щеше да стои там и да го дразни, докато сам не я прогонеше. Защо просто не отидеше във Вила Джиамбели, не прескочеше през нейната тераса и не приключеше веднъж завинаги с този въпрос?