Нора Робъртс - Публични тайни

— Не ме гледай така. — Той се втурна към нея, ядосан на нея, на себе си, на всичко. — Никога не ме гледай така. Може да ми писне от теб и без да те удрям с юмруци.

Тя се опита да възпре острите думи, но не успя.

— Не се страхувам, че ще ме удариш. Никой вече не може да ме удари и да си тръгне. Вече няма да бъда ничия жертва. Това се отнася и за теб. Ако смяташ да се сърдиш — сърди се. Ако искаш да се биеш, чудесно. Ще се бия, но трябва да разбера за какво ще се бия. Ако реагираш така, защото не правя което искаш, не съм онова, което искаш и не казвам това, което искаш, тогава жалко. Виковете няма да променят начина ми на мислене.

Той протегна ръка, за да я задържи, да я помоли да почака. Почти незабележимата промяна беше достатъчна, за да я накара да се въздържи от следващо избухване.

— Ти нямаш нищо общо с това — каза той тихо. — Съвсем нищо. Съжалявам. Не трябваше да се връщам тук тази вечер. — Погледна мокрите си дрехи. — Слушай, не можем ли да ги изсушим бързо. Да се облека и да вървя по дяволите.

Ядът му бе преминал в дълбоко, мрачно отчаяние.

— Какво има, Майкъл?

— Казах ти — няма нищо общо с теб.

— Нека да седнем.

— Дръпни се, Ема.

Той се обърна и влезе отново в спалнята. Направи грешка, реши той и остави настрана уискито. А и не можа да се сдържи.

— О, разбирам. Искаш да си част от моя живот, но аз не бих могла да съм част от твоя.

— Не тази част.

— Не можеш да отрежеш парчета от себе си и да ги скриеш. — Тя се доближи до него и го докосна с ръка. До този момент не знаеше колко много го обича. С учудване осъзна, че не само тя се нуждае от любов в края на краищата. — Кажи ми, Майкъл! Моля те!

— Бяха деца — промърмори той. — Господи, дечица! Той просто отишъл на детската площадка в междучасието и е започнал. — Майкъл трябваше да седне. Тръгна пипнешком към леглото, седна на ръба и притисна с длани очите си. Още виждаше картината. Винаги щеше да я вижда.

Учудена, Ема седна до него, галейки рамото му, като се опитваше да намали напрежението на мускулите му.

— Не разбирам.

— И аз не разбирам. Открихме кой. е. Някакъв психопат. По-голямата част от живота си е прекарал в психиатрични заведения. Оказа се, че е ходил в това училище в отделенията и прогимназията, преди да го изолират за пръв път. Ще открием и още, но каква полза.

— Кой? За кого говориш?

— За някакъв болен, жалък, пропаднал, тип, който се е докопал до автоматичен револвер.

И тя започна да разбира. До повръща й се.

— О, Господи!

— Отишъл с кола до училището. Качил се направо на площадката. Децата си играели на топка и скачали на въже. И той започнал. Убил шест деца на място. Още двадесет са в болница. Не всички ще оживеят.

— Ах, Майкъл! — Прегърна го и опря бузата си до неговата.

— След това просто си тръгнал. Докато полицейските коли стигнат, той си тръгнал. Когато пристигнахме с Маккарти… — Не можеше да й го опише, не на нея. Не дори на себе си. — Почнахме да търсим колата и я намерихме два блока по-нататък. Той беше наблизо, ядеше обяда си в парка. Седеше си на пейката в проклетия парк и си ядеше сандвича на дъжда. Дори не се обезпокои, когато се приближихме. Вдигна револвера и пъхна цевта в устата си. Така че никога няма да разберем защо го е направил.

— Съжалявам. — Не можеше да измисли нищо друго. — Толкова съжалявам.

— От нас се очаква помощ, по дяволите! Шест умрели деца и нищо не може да се направи. Нито да го спреш, нито да го уличиш. Можеш само да си тръгнеш и да се опиташ да се убедиш, че нищо не би могъл да направиш.

— Но ти не си, си отишъл — прошепна тя. — Ето защо ти си помогнал, Майкъл. — Тя се отдръпна и се вгледа в лицето му. — Ти не си могъл да попречиш на това. Не искам да кажа, че не бива да скърбиш за нещо, което не си могъл да предотвратиш, защото тогава не би бил ти.

— С това не се свиква. — Опря челото си в нейното. — Чудех се защо баща ми понякога след работа се заключваше в стаята. В такива случаи чувах как с часове разговарят с майка ми.

— Говори с мен.

Той я привлече по-близко. Беше толкова топла, толкова крехка.

— Нуждая се от теб, Ема. Не трябваше да се връщам тук след този инцидент, но не можех да остана сам.

— Този път ти се държиш за мен. — Тя вдигна устни към неговите. Отговори й с такава страстна, почти отчаяна целувка. Ако се нуждаеше да изпепели отчаянието в страстта, тя бе готова.

Пое инициативата. Привлече го към себе си, ръцете й го възбуждаха, а устата й настояваше. По-рано той винаги я любеше нежно, спокойно. Но сега не беше необходимо. Ако страстта му е мрачна и нейната ще е такава. Ако желанието му е настойчиво — нейното ще му отговори.