Нора Робъртс - Публични тайни

— Защо не си ми казала? — Преди да измисли извинение, той обхвана с ръце лицето й и я целуна. — И всичко, което имаме, за да я ознаменуваме, е бутилка минерална вода. Ох!

Почти се беше успокоила и с възклицанието накрая отново се стегна.

— Какво?

— Майка ми ще ме убие, ако първият ти автограф не е за нея.

„Това беше всичко — помисли си тя. — Няма изисквания, няма въпроси, няма критика.“

— Издателят ми иска да направя обиколка. Това означава доста пътуване за няколко седмици.

— Ще успея ли да те видя в шоуто на Фил Донахю?

— Аз… не знам. Те се занимават с всичко. Казах им, че ще бъда на разположение през месеца, след като излезе книгата.

Тонът й го накара да я погледне изненадано.

— Това проверка ли е, Ема? Да не би да очакваш от мен скандали, защото имаш собствен живот?

— Може би.

— Съжалявам, че ще те разочаровам. — Понечи да стане, но тя сложи ръка на рамото му.

— Недей. Съжалявам, че се държа така с теб. Не е почтено. Разбирам, че не трябва да правя сравнения, но не мога.

— Опитай се — отвърна й той и посегна към цигарите си.

— По дяволите, Майкъл, той е всичко, с което мога да сравнявам. Никога не съм живяла с друг мъж, никога не съм спала с друг мъж. Искаш от мен да се правя, че тази част от живота ми не съществува. Че никога не съм се оставила да бъда използвана или наранявана. Предполага се, че съм забравила, че съм се възстановила и че ще продължа, така че ти можеш да поемеш грижата за мен. Всеки мъж, който е имал значение за мен, е искал да ме командва, защото съм много слаба или глупава, или беззащитна, за да мога сама да решавам.

— Престани.

Но тя стана и започна да кръстосва стаята.

— През целия си живот са ме тикала в ъгъла, все за мое добро. Баща ми искаше да забравя за Дарън, да не мисля за него, да не си спомням за него. Не трябваше да се тревожа за неговия собствен живот. След това Дру пое грижата за всичко. Много съм била наивна, за да се оправям сама с парите си, с приятелите си, с работата си. И толкова свикнах да ми се показва посоката, че просто си вървях. Сега пък се предполага, че съм забравила всичко, просто съм забравила и ти попадаш точно навреме, за да съм отново под протекция.

— Заради това ли мислиш, че съм тук?

— А не си ли? — Обърна се тя.

— Може би отчасти. — Той издуха дима, след това нарочно загаси цигарата си. — Трудно е да си влюбен в някого и да не искаш да го покровителстваш. Да го наречем подкрепа. Не искам да забравяш случилото се между теб и Латимър. Искам да можеш да живееш с този спомен, но знам, че никога няма да забравиш.

— Няма.

— Нито аз. — Изправи се и отиде до нея. Навън дъждът бе спрял и духаше силен вятър. — Ще си спомням всичко, което ти причини. Ще има моменти, когато ще искам да е още жив, за да го убия със собствените си ръце. Но ще си спомням също, че ти сама се измъкна от това. Ти се възпротиви и оживя. Слаба? — С върха на пръста си проследи едва забележимия белег на скулата й. — Наистина ли вярваш, че те мисля за слаба? Видях какво направи с тебе тогава. Винаги ще го виждам. Ти не го остави да те унищожи, Ема.

— Не и не искам никой да направлява живота ми отново.

— Аз не съм баща ти. — Той направо изкрещя думите и я хвана за раменете. — И не съм Латимър. Не искам да направлявам живота ти, просто искам да съм част от него.

— Толкова съм объркана. — Сложи ръце върху неговите. — Продължавам да се връщам при теб, но се страхувам. Не искам да се нуждая от теб по този начин.

— По дяволите, Ема… — Когато телефонът иззвъня, той изруга отново.

— За теб е. — Тя му подаде слушалката.

— Да? — Взе цигарите си, след това се спря. — Къде? Двадесет минути — каза и затвори телефона. — Трябва да вървя.

Тя само кимна. Някой бе мъртъв. Виждаше го по лицето му.

— Не сме приключили още, Ема.

— Не.

— Ще се върна, веднага щом мога.

— Майкъл. — Не знаеше какво иска да му каже. Вместо това отиде до него и го прегърна. — На добър час.

След като тръгна, тя не можа да си намери място. Дъждът сега валеше като из ведро. Океанът едва се виждаше, но прибоят се чуваше ясно. Сивата светлина и шумът на вълните й действаха успокояващо. Стана й хладно и тя реши да запали огън от струпаните до камината дъбови дърва. Щом пламна огънят, тя се обади за багажа си.

Осъзна, че за пръв път е съвсем сама в къщата, къщата, която мислеше да направи своя. Реши да я огледа. Ако я купи и преустрои, стаята до кухнята би могла да стане на студио. Светлината е добра. Или поне когато има слънце.