Нора Робъртс - Публични тайни

— Защо?

— Докарах багаж, полет номер 457 на „Американ“ от Ню Йорк, за Ема Макавой.

Багажът й! Ема едва не се разсмя.

— Съжалявам. Уплашихте ме. Бяхте зад мен, когато тръгнах от супермаркета и предположих, че някой ме следи.

— Аз чакам тук от десет минути — поправи я той и побутна тефтера си към нея. — Искате ли да подпишете, моля?

— Но… — Тя погледна назад навреме, за да види как една кола бавно се приближава към къщата. Проливният дъжд и мрачното време й пречеха да види лицето на шофьора. Колата зави и продължи надолу по улицата. — Съжалявам — започна тя отново. — Бихте ли почакали, докато внеса покупките си вътре.

— Вижте, госпожо, имам и други посещения.

Измъкна двадесет долара от чантата си.

— Моля ви. — Без да дочака отговора му, тя се върна обратно към колата.

В къщата провери два пъти всички ключалки. Огънят, светлината, топлината успяха да я убедят, че се е заблудила. Когато и през следващите двадесет минути не видя да се появява отново колата, тя бе почти сигурна. Готвенето я успокои. С напредването на времето сивото като че ли само потъмня. Нямаше залез, само безспирен дъжд. Тя се качи горе да разопакова багажа си.

Дочу шум от кола. Почувства, че страхът я сграбчва отново. Застана като вцепенена в подножието на стълбището, втренчена в широкия прозорец. До този момент не й бе минавало през ума, че ярко осветените прозорци я излагат на опасност. Изскърцаха спирачки, затръшна се врата.

Беше тръгнала към телефона, когато чу стъпки пред вратата. Без да се колебае, изтича до камината и грабна бронзовия ръжен.

Беше сама. Той знае, че е сама, помисли си Ема почти обезумяла, толкова бе глупава да се разхожда из къщата при запалени светлини и дръпнати пердета. Тя бавно продължи към телефона. Ще се обади за помощ. Ако не успеят да дойдат навреме, ще си помогне сама.

Сърцето й щеше да изскочи, когато вдигна слушалката.

— Ема! Ще се удавя навън.

— Майкъл!? — Слушалката се изплъзна от ръцете й и падна на пода. Изпусна и ръжена и се втурна към вратата. Ръцете й трепереха, когато завъртя ключа. Чуваше го, че ругае. Когато накрая отвори вратата и обви с ръце врата му, тя се смееше.

— Съжалявам, не схванах шегата.

— Не, аз съжалявам. То е, защото аз… — Но когато се отдръпна назад, видя в очите му нещо, което не бе виждала досега. Отчаяние… — Чакай, нека да ти помогна. Целият си прогизнал. Има чай. Да бях се сетила да купя бренди, но тук някъде вероятно има бутилка уиски. — Побутна го към огъня, след това отиде в кухнята. Малко по-късно се върна с чаша. Стоеше изправен, загледан в огъня.

— Чуден ирландски чай, със силен ирландски аромат. — Тя му го подаде.

— Благодаря. — Отпи малко, направи гримаса и го изпи до дъно.

— Трябва да свалиш мокрите си дрехи.

Опита се да каже още нещо, след това промени намерението си и тихо се качи горе. Когато се върна, просто го хвана за ръка.

— Хайде, приготвила съм ти ваната.

Той не възрази.

— Ще има ли сапунени мехурчета?

— Всичко, което поискаш. Тръгвай. — Тя посочи към вратата. — Отпусни се. Ще ти приготвя още чай.

Той хвърли ризата си на пода.

— Направи го тогава „точно“ по ирландски този път. Само два пръста, без лед.

Тя се поколеба. И трябва да спре да се страхува. Не всеки, който пие, иска да се напие.

— Добре.

Когато се върна, водата не се чуваше да тече. Тя спря пред вратата, след това постави чашата на масичката до леглото. Въпреки че бяха любовници, тя не можеше да влезе в банята, докато той се къпе. Не искаше да прекрачва линията. Седна на перваза, загледа се в дъжда и зачака.

Той излезе с кърпа, увита около бедрата му. Светлината падаше отзад и тя видя напрегнатия израз на лицето му.

— Вечерята е сложена.

Той кимна, но само вдигна чашата. Помисли си, че би могъл да продължи само с уиски. Храната е друго нещо.

— Защо не започнеш?

— Мога да те почакам. — Искаше й се да се приближи до него, да вземе ръката му, да премахне бръчките от челото му. Но той беше потънал в мисли, като че ли нея въобще я нямаше. Стана и отиде в банята, за да подреди мокрите дрехи и хавлии.

— Няма защо да се въртиш около мен. — Беше се изправил на прага. Очите му блеснаха яростно. — Нямам нужда от майка.

— Аз също…

— Латимър е искал да му се сервира, Ема. Това не е мой стил.

— Прекрасно. — Гневът й вече можеше да се мери с неговия. Пусна ризата му да падне отново на пода. — Сам си я вдигни тогава, не всеки обича да живее в кочина.

Той грабна ризата и я запрати в банята. Ема неволно отстъпи назад.