Нора Робъртс - Публични тайни

— Забравяш нещо, Майкъл — каза Лу. — Ако напишеш името си на тази страница, колко линии щяха да те свържат? Едно разследване се затруднява най-много от личната ангажираност.

— Но и нищо не може да го мотивира повече. — Майкъл измъкна цигара. — Не съм сигурен дали бих бил полицай днес, ако не беше Ема. Тя дойде вкъщи тогава. Помниш ли, беше около Коледа. Дойде да те види.

— Спомням си.

— Търсеше помощ. Никой не би могъл много да й помогне, но тя дойде при теб. Тогава се замислих. Казах си, че работата на полицая не се състои само в попълване на формуляри, престрелки и залавяне на престъпници. Важни са хората, които те търсят, защото вярват, че знаеш какво да се прави. Ние отидохме до къщата на хълмовете и обиколихме всички стаи. Разбрах, че трябва да има някой, който да продължи разследването.

Развълнуван, Лу погледна към книжата на бюрото си.

— Минаха двадесет години, а аз така и не знам какво трябва да се направи за този случай.

— Какъв цвят бяха очите на Дарън Макавой?

— Зелен — отвърна Лу. — Като на майка му.

Майкъл се усмихна и се изправи.

— Но и никога не си преставал да мислиш за него. Отивам да взема Ема от летището. Мога ли да оставя материалите при теб? Не искам тя да ги вижда.

— Да. — Възнамеряваше съвсем сериозно да прегледа всяка дума в доклада на сина си. — Майкъл, станал си добър полицай.

— Като теб.

Ема се уплаши, че връзката й с Майкъл става твърде сериозна. Необходимо й бе време да помисли. Книгата й ще излезе всеки момент. Искаше да открие и собствено студио, а може би да подготви други изложби.

Беше ли сигурна в чувствата си? Бе изпитала твърде много разочарования. Лесно е да сбърка любовта с благодарност и приятелство. А тя му е твърде благодарна. И винаги ще бъде. През по-голямата част от живота й той е бил верен приятел.

Хвана здраво чантата с фотографските принадлежности и мина през проверката на документите.

Той беше там. Когато го видя, забрави за всичко, което бе решила. Той се втурна срещу нея, грабна я и я завъртя във въздуха. Дори не забелязваха, че пречат на другите пътници.

Когато успя да си поеме дъх, тя докосна с ръка бузата му.

— Здравей.

— Здравей. — Целуна я отново. — Радвам се, че те виждам.

— Надявам се, че не си чакал много.

— До момента от около единадесет години. — Той тръгна към изхода.

— Няма ли да ме пуснеш на земята?

— Нямам намерение. Как пътува?

— Добре. Засмя се и го целуна по бузата. — Майкъл не можеш да ме носиш през цялото летище.

— Няма забрана за това. Проверил съм. Предполагам, че имаш и багаж.

— Да, имам.

— Държиш ли веднага да го вземеш?

— Не особено.

Два часа по-късно те бяха в леглото й с голяма купа сладолед.

— Преди да те срещна, никога не съм имала навик да ям в леглото. Двете с Мариан се запасявахме с шоколад „Хърши“ в стаята ни в училище. Понякога си хапвахме от него леглото, но това беше като връх на падението.

— Винаги съм си представял, че момичетата вмъкват момчета в стаите си.

— Не, само шоколад. — Тя притвори очи. — Само си мечтаехме за момчета. През цялото време си говорехме за секс, завиждахме на всяко от момичетата, което се хвалеше, че вече го е направила. — Отвори очи и му се усмихна. — По-хубаво е, отколкото съм си го представяла.

— Ако разрешиш да се преместя, бихме могли да се по-упражним още доста.

Той я гледаше изпитателно. „Очаква отговор“ — помисли си Ема. А тя не знаеше какво да му каже.

— Не съм решила дали ще задържа тази къща, или ще потърся друга. — Беше вярно, но и двамата знаеха, че това не е отговор. — Необходимо ми е помещение за студио и лаборатория. Мисля да си намеря жилище, където бих могла да имам всичко това.

— Тук в Лос Анджелис?

— Да. — Сети се за Ню Йорк. Той никога вече няма да е неин дом. — Предпочитам да започна тук.

— Добре.

Сложи купата настрана, сигурна, че той не подозира какво има предвид под започване.

— Необходимо ли е да се концентрирам, за да се подготвя за друга изложба. Имам доста контакти тук и ще се опитам да ги използвам за книгата.

— Каква книга?

Тя погледна завивката и пое дълбоко дъх.

— Моята. Предадох я преди осемнадесет месеца. За „Девъстейшън“. Ранни фотографии — от детството ми до последното турне, на което бях с татко. На два пъти бе отложена, заради… заради онова, което се случи. Но трябва да излезе след около шест месеца. — Погледна към прозореца. От морето се беше надигнал вятър и беше донесъл дъжд. — Имам идеята за друга. Издателят изглежда заинтересован.