Нора Робъртс - Публични тайни

— Не. — Доволна, Кетрин се облегна върху възглавниците. — Удобно ли се чувстваш физически с Майкъл?

— Не. Но е прекрасен вид неудобство.

— Възбуждащо ли е?

— Да. Но аз не се чувствам способна да… започна първа.

— Искаш ли?

— Не знам. Мисля, че се страхувам да не сбъркам нещо.

— В какъв смисъл?

Ема вдигна безпомощно ръце, после ги отпусна.

— Не съм сигурна, страхувам се да не направя нещо, което да го раздразни, или… — Рязко се обърна към прозореца. — Не мога да се освободя от Дру и от нещата, които ми е казвал — колко съм глупава и неопитна в леглото. — Ненавиждаше се, че все още му позволява да държи под властта си част от живота й.

— Замисляла ли си се, че ако си била неадекватна в леглото, то това се е дължало на партньора и на обстоятелствата?

— Да. Тук горе. — Ема докосна с пръст слепоочието си. — Знам, че не съм студена. Но се страхувам, че ще разваля всичко с Майкъл. — Спря, вдигна една кристална пирамидка и загледа как цветовете се пречупват през нея. — И кошмарите. Сега се страхувам от Дру така, както се страхувах, когато беше жив. Мисля си, че ако по някакъв начин го изхвърля от сънищата си, залича лицето и гласа му от съзнанието си, ще мога да направя и следващата стъпка към Майкъл.

— Това ли искаш?

— Разбира се, че го искам. Да не мислиш, че ми е приятно непрекъснато да очаквам наказание?

— За какво?

— Че не съм направила достатъчно бързо онова, което е искал, или съм го направила погрешно… — Развълнувана, постави долу кристала и скръсти ръце на гърдите си. — Че не нося подходяща дреха, че съм влюбена в Майкъл. — Започна отново да се разхожда. — Той разбра, щом ни видя заедно на изложбата. — Затова ме би. Накара ме да обещая, че никога няма да видя отново Майкъл и след това продължи да ме бие. Знаел е, че няма да удържа на обещанието си.

— Думите, които е изтръгнал насила от теб, не са обещание.

Ема поклати глава, отхвърляйки логиката.

— Важното е, че аз се опитах да го спазя, но не можах и сега той ме наказва.

Седна на стола.

— Излъгах — продължи тя почти на себе си. — Излъгах Дру и себе си.

Кетрин се наведе напред и попита:

— Защо мислиш, че Дру се появява в кошмара за нощта на убийството на Дарън.

— И тогава не удържах обещанието си — прошепна Ема. — Не се погрижих за Дарън. Ние го изгубихме. Татко и Бев се разделиха. Бях се заклела пред тях, че винаги ще се грижа за него. Че ще го пазя. Но не изпълних обещанието си. Никой не ме наказа. Никой дори не ме обвини.

— Но ти се обвиняваш?

— Ако не бях избягала… Той ме викаше. — За миг в съзнанието й блесна нещо. Чуваше как гласът му я следва по коридора. — Толкова е бил изплашен, но аз не се върнах при него. Знаех, че го мъчат, но избягах. И той умря. Трябваше да остана. Мислех, че ще остана.

— Би ли могла да му помогнеш?

— Избягах, защото се страхувах за себе си.

— Била си дете, Ема.

— Каква е разликата? Аз обещах. Човек не нарушава обещания, дадени на хората, които обича. Без значение колко трудно могат да бъдат изпълнени. Дадох обещание на Дру и стоях, защото…

— Защото?

— Защото заслужавах да бъда наказана. — Тя затвори очи. — О, Господи! Дали не стоях при него през всичките тези ужасни месеци, защото съм искала да бъда наказана за смъртта на Дарън?

Кетрин бе очаквала точно това.

— Да, ти си се обвинявала за смъртта на Дарън, а в детското съзнание вината се свързва с наказание. Но мисля, че има и друга причина. Казала си ми, че Дру ти е напомнял на Брайън.

— Когато се омъжих, не знаех, че може да бъде толкова жесток.

— Не. Била си привлечена от онова, което се е виждало на повърхността. Обаятелен млад мъж с красив глас. Романтичен, очарователен. Избрала си го, защото си мислела, че е нежен и любящ.

— Сбъркала съм.

— Да. Сбъркала си за Дру. Той те е заблудил, както и много други. Заради външността му и престорената влюбеност ти си се убедила, че заслужаваш всичко, което прави с теб. Използвал е уязвимостта ти, използвал я е и те е карал за плащаш. Ти не си искала да те бие, Ема. И не си виновна за болестта му. Точно както не трябва да се упрекваш за смъртта на брат си. — Тя взе ръката й. — Вярвам, че когато приемеш напълно това обяснение, ще си спомниш и останалото. А щом си спомниш, кошмарите ще престанат.

— Ще си спомня — прошепва Ема. — И този път няма да избягам.

Почти нищо не се бе променило в студиото. Цареше все същият хаос. На стената висеше огромен плакат, в ъгъла имаше висока пластмасова палма, все още украсена с коледни играчки, въпреки че януарските разпродажби бяха в разгара си, препариран азиатски скворец се люлееше на пръчка през прозореца. Картините на Мариан бяха накачени навсякъде по стените — пейзажи, портрети и натюрморти. Студиото миришеше на бои и терпентин.