Нора Робъртс - Публични тайни

Горе имаше три спални — големи, с високи тавани. Излишни може би, но й беше приятно. Погледна замислено часовника си. Струваше си да позвъни на посредника за продажба на недвижими имоти. Но преди да вдигне слушалката, телефонът иззвъня.

— Ема?

— Татко? — Седна на дивана.

— Исках само да разбера дали си пристигнала.

— Всичко е наред. Как си ти?

— Под напрежение. Правим записи. Ще прекъснем, за да прелетим до калифорнийския бряг.

— Татко, казах ти, че се чувствам отлично. Наистина не е необходимо да изминаваш това разстояние.

— Предпочитам да се уверя лично и освен това тръгваме за три „Грами“.

Тя спря с протестите си.

— Разбира се, това е чудесно.

— Пристигаме всички. Ще дойдеш с нас, нали?

— Много бих се радвала.

— Мислех, че би могла да поканиш Майкъл. Пит урежда билетите.

— Ще го поканя. — Спомни си израза на лицето му, когато прибираше пистолета си. — Но може да е зает.

— Да се освободи. Ние пристигаме в края на седмицата за репетиции. Пит има молба към теб — да бъдеш един от водещите.

— Не знам.

— Ема, за мен ще значи много, ако точно ти обявиш, че Джоно и аз сме пипнали песента на годината.

— И дори да не успеете, пак ще мога да прочета имената ви — усмихна се тя.

— Точно така. Нали ще се грижиш за себе си?

— Да и има нещо, за което трябва да поговорим. — Премести телефона на другото си ухо. — Татко, не искам бодигард. Възнамерявам да се грижа сама за себе, така че го освободи.

— Какъв бодигард?

— Онзи, който си наел, преди да напусна Лондон.

— Не съм наемал никого, Ема.

— Виж, аз… — Тя замълча. Той често криеше неща от нея, но никога не лъжеше. — Не си наемал човек да ме следи, да ме наглежда?

— Не. Дори не ми е минавало през ум. Някой ти създава неприятности ли? Мога да прекъсна по-рано и да дойда…

— Не. Никой не ме притеснява. Мариан беше права — Просто параноя. Предполагам, че съм отвикнала да влизам и излизам както ми скимне, но имам намерение да възстановя навиците си. — За да го докаже, тя бързо реши. — Кажи на Пит, че съм възхитена да съм водещ за „Грами“. От утре започвам да си търся дрехи.

— Ще ти се обадим за репетициите. Освободи си и някоя вечер. С Бев бихме искали да ви поканим на вечеря — теб и Майкъл.

— Ще му предам. Той е… — Внезапно тя попита: — Татко, какво те накара така бързо да приемеш Майкъл?

— Сигурен е като скала. И те обича толкова, колкото и аз. Ще те направи щастлива. Това е всичко, което въобще съм искал.

— Знам. Обича ме, татко. До скоро виждане. — Изглежда, всичко е много по-просто, помисли си тя, когато поставяше слушалката. Ето има човек, който я обича и може да я направи щастлива. Никога не се бе съмнявала в чувствата на Майкъл или в своите. Боеше се само дали ще успее да го направи щастлив.

Грабна мушамата си и изтича под дъжда. Поне топло ядене може да предложи на Майкъл.

Дълго пазарува в супермаркета: взе едно, остави друго. Когато най-накрая плати и излезе, бе напълнила три торби. Седна в колата вир вода. Беше само три часът, но бе притъмняло и трябваше да включи светлините, за да вижда.

Пътят беше съвсем пуст. Останалите купувачи или бяха по-предпазливи, или чакаха бурята да отмине. Може би заради това забеляза колата след себе си, следваше я навсякъде, винаги на определено разстояние. Включи радиото и се опита да не обръща внимание.

Каза си, че е обзета от мания за преследване.

Но когато поглеждаше в огледалото за обратно виждане, виждаше, че двата фара светят постоянно зад нея. Ема увеличи скоростта. Светлините отзад я следваха упорито. Тя отпусна газта. Преследващата я кола също намали. Прехапала устни, тя рязко свърна вляво. Колата й се завъртя и забуксува. Зад нея колата се поднесе наляво, след това се изпързаля напряко на шосето.

Борейки се със страха, Ема натисна силно газта и успя да преодолее буксуването. Със светкавична бързина се насочи към дома си, като се молеше да запази необходимите й няколко секунди преднина.

Изскочи бързо от колата. Искаше да влезе вътре вкъщи, на сигурно. Въображение или не, ако другата кола е продължила да я следва, не искаше да я хванат отвън, беззащитна. Една ръка стисна нейната и тя изкрещя.

— Госпожо! — Младият шофьор отскочи назад и едва не падна в локвата. — Исусе, изплаших се.

— Какво искате?

Дъждът капеше от каскета върху гърбавия, покрит с лунички нос. Не виждаше очите му.

— Ваша ли е къщата?

В ръката си стискаше само ключовете. Питаше се дали би могла да ги употреби като оръжие.