Нора Робъртс - Публични тайни

Усмихнат, той прокара пръст по врата й.

— Така ли се държиш със стар приятел?

— Махни се от пътя ми.

— Ще трябва да поработим върху обноските. — Хвана плитката й, дръпна я силно и тя изохка. — Малките богати момичета винаги стават разглезени. Мислех си, че съпругът ти е успял да те превъзпита… преди да го убиеш.

Не е от страх, установи тя, когато затрепери. От ярост е. Заслепяваща ярост!

— Копеле! Остави ме!

— Мислех, че можем да поговорим само двамата. Хайде да се поразходим. — Бе стиснал здраво плитката й.

Тя се извъртя, като стовари чантата с фотографските си принадлежности някъде под корема. Когато той се присви, тя отстъпи назад и връхлетя върху някого. Без да мисли, тя се завъртя пак и почти щеше да удари Стиви в лицето.

— Задръж. — Вдигна бързо ръката си, преди юмрукът й да се стовари върху носа му. — Не ме удряй. Аз съм един нещастен поправящ се наркоман, дошъл да свири на китара. — Сложи ръка на рамото й. — Какво става тук?

Ема погледна към Блекпуул почти с безразличие. Беше успял да възстанови дишането си и се беше изправил със стиснати юмруци. Зарадва се, че успя да се справи сама, и то много добре.

— Не, няма проблеми. — Обърна се и тръгна към театъра със Стиви.

— Какво става?

На лицето й все още имаше усмивка. Истинско удоволствие.

— Просто — хулиган.

— Ти си същинска амазонка. А пък аз галопирам през множеството, за да се появя като рицар в бяло. Ти ми отне удара.

Тя се засмя и го целуна по бузата.

— Щеше да го сплескаш.

— Не знам. Доста по-як е от мен. По-добре, че ти сама го тресна. Как щях да изглеждам по телевизията с насинено око.

— Би изглеждал елегантен и екстравагантен. — Хвана го през кръста. — Да не казваме нищо за това на татко, а?

— Бри умее да си служи с юмруците. Представям си Блекпуул с подуто око.

— И аз си го представям — измърмори тя. — Поне почакай да раздадат наградите.

— Съгласен. Никога не съм устоявал пред хубаво лице.

— Не, наистина. Успя ли най-после да убедиш Кетрин да се омъжи за теб?

— Отстъпва. — Още преди да влязат в театъра, чуха един от съставите да репетира. Рок, от който стените трепереха. — Тя остана в Лондон. Каза, че имала твърде много пациенти, за да отделя време само за един. Но според мен искаше да провери дали бих могъл сам да се справя с проблема си.

Той се спря, за да послуша.

— И успяваш ли?

— Смешното е, че през всичките тези години вземах наркотици, защото исках да се чувствам добре. Имаше неща които исках да забравя. — Мислеше за Силвия и въздъхна. — Но най-вече, защото исках да се чувствам добре. Всъщност никога не се почувствах по-добре, но продължавах да ги вземам. През последните две години започнах да разбирам какво означава да не загърбваш проблемите си. — Той се засмя, раменете му се раздвижиха неспокойно. — Говоря като обява на проклетите обществени служби.

— Не. Говориш като щастлив човек.

Засмя се. Наистина беше щастлив. Нещо повече, започваше да вярва, че заслужава да бъде.

— Аз съм все още най-добрият — каза той, докато вървяха към сцената. — Едва сега обаче мога да се радвам на това.

Зад кулисите интервюираха баща й. „И той е щастлив“ — помисли си тя. На сцената Джоно се шегуваше с П.М., който пък се опитваше да показва снимки на бебето на всеки срещнат техник.

Групата, която беше на сцената, завърши репетицията. Млади са, отбеляза Ема. Бореха се за „най-добрата нова група“. Усещаше се, че са твърде напрегнати. Погледите, които хвърляха от време на време към баща й, я изпълваха с гордост.

Сигурно се питаха дали и те ще успеят да се задържат толкова дълго. Дали ще оставят толкова дълбока следа? Биха ли могли да завладеят и развълнуват цяло поколение със своята музика?

— Прав си — каза тя на Стиви. — Ти си най-добрият. Всичките сте.

Повече не мислеше за Блекпуул. Не поглеждаше и зад гърба си. С часове прави снимки, разговаряше за музика, смееше се на стари вицове. Не я притесни и излизането на сцената. Прочете текста си в полупразния театър. Седна, пиейки от хладката кока-кола, а някои от музикантите импровизираха върху стара мелодия на Чък Бери.

Само П.М. си тръгна рано. Бързаше да се прибере при жена си и бебето.

— Остарява — реши Джоно, който се тръшна до нея и засвири някакъв блус на хармоника. Обърна се и изгледа седемнадесет годишен соло-вокал, вече твърде известен. — Господи, всички остаряваме. Не след дълго ще ни нанесеш най-голяма обида — да ни направиш дядовци.

— Дори в инвалидна количка ще се добираш до микрофона.