Нора Робъртс - Публични тайни

Колата се появи отново. Видя я за миг, преди светлините да се отразят в огледалото и да я заслепят. Макар и да очакваше удара, тя изкрещя.

Не е пиян. И не е глупав. Обзе я ужас. Някой се опитваше да я убие. Не е плод на въображението й. Не е недоизживян страх, а реалност. Тя вижда светлините, чува стърженето на метала, усеща буксуването на колата.

Колата се появи от лявата й страна, опитвайки се да я избута в пропастта. Чу се как крещи, когато натисна докрай газта и навлезе в следващия завой.

Няма да може да му избяга. Ема присви очи и се опита да се съсредоточи. Колата му е по-тежка и по-бърза. А и преследващият винаги има предимство пред преследвания. Тесният път, преминаващ през хълмовете, не й оставяше място за маневриране — само колкото да полети в пропастта.

Колата започна да се приближава все повече и повече, като паяк към оплелата се в паяжината му жертва. Поклати глава, защото знаеше, че всеки момент той ще я блъсне в пропастта.

Отчаяна, тя изви колата рязко наляво и го изненада. От това спечели не повече от секунда. И тогава видя светлините на кола, идваща насреща й.

Това е последният й шанс, помисли си тя и отново даде газ докрай. Идващата отдолу кола се отклони, шофьорът натисна рязко спирачки и наду клаксона. Само за миг видя колата зад нея да обръща надясно с опасна скорост.

Вече бе сама. Взе следващия завой. Тогава чу грохота, който се смеси с нейните викове. Тя продължи надолу по виещия се път към светлините на Лос Анджелис.

Маккарти се оказа прав. Не само че Майкъл се почувства добре след вечерята и едночасовото прекъсване, но и мисълта му стана по-ясна. Като второ поколение полицай можеше да използва не само своите, но и на баща си контакти. Обади се на партньора на Лу по покер, който работеше в Имиграционната служба, на своите познати в Администрацията за моторни средства, използва името на баща си във ФБР и своето собствено пред инспектор Карлсън в Лондон.

Нито един не беше особено доволен, че го търсят след работно време.

— Знам, че не е редно, инспектор, съжалявам за безпокойството… О, Господи, съвсем забравих за часовата разлика! Наистина съжалявам. Да, добре, необходима ми е известна информация, малко подробности за миналото. Робърт Блекпуул. Да, същият Блекпуул. Искам да знам какъв е бил преди 1970, инспектор. — Отбеляза си да се свърже с Пит Пейдж. — Всичко, което можете да откриете. Не знам дали съм стигнал до него, но вие ще бъдете първият…

В този момент видя Ема да се втурва с разширени от ужас очи, с процеждаща се от слепоочието й струя кръв.

— Майкъл! — Рухна тя на стола пред бюрото му. — Някой се опитва да ме убие..

Без да продума, той прекъсна разговора с инспектор Карлсън.

— Какво се е случило?

— По пътя към хълма… кола… опита се да ме блъсне в пропастта.

— Ударена ли си? — Той започна трескаво да търси счупени кости.

Тя чуваше и гласовете на другите. Те се тълпяха край нея. Някъде звънеше телефон. Звънеше, звънеше, звънеше. Светлините около нея се завъртяха. След това се завъртя стаята и тя падна на стола.

Бяха сложили кърпа на главата й. Студена кърпа. Изстена, протегна ръка към нея и отвори очи.

— Добре си — каза й Майкъл. — Загуби съзнание за около минута. Пийни малко от това. Вода е.

Отпи глътка и остави главата си да почива на ръката му. Усещаше мириса му — нейния сапун и неговата пот. Някак си се беше спасила отново.

— Искам да се изправя.

— Добре. Успокой се.

— Тя се огледа наоколо, за да разбере къде се намира. Беше в канцелария. Позна канцеларията на баща му. Знаеше, защото преди няколко дни се бе отбила, за да види къде работи Майкъл. Бе съвсем обикновена — с кафяв килим, стъклени стени. Сега щорите бяха спуснати. Бюрото му е подредено. Има и снимка на жена му. Майката на Майкъл. Погледна по-нататък и видя друг мъж — слаб, оплешивяващ.

— Съжалявам. Вие сте колегата на Майкъл.

— Маккарти.

— Запознахме се преди няколко дни.

Той кимна.

— Ема. — Майкъл докосна бузата й, за да я накара да погледне към него. — Разкажи ни какво се случи?

— Мислех, че си въобразявам.

— Какво?

— Че някой ме следи. Би ли ми подал водата?

— Разбира се. — Ръцете й трепереха. — Кой те е следил?

— Не знам. Преди да замина от Лондон, аз… може би съм си въобразявала.

— Кажи ми.

— Мислех, че някой ме следи. — Тя погледна към Маккарти, като очакваше да види в очите му съмнение или присмех. Но той просто седеше на бюрото на капитана и слушаше. — Почти бях сигурна. След толкова години с бодигардове просто си знаеш. Не мога да го обясня.