Нора Робъртс - Публични тайни

Без да му обръща внимание, Майкъл се наведе към него.

— Сега е време да си облекчиш съвестта.

— Аз нямам съвест.

Опита се да се изсмее, но се задави.

— Тогава може би ще поискаш да накиснеш друг. Ние знаем как си провалил отвличането на момчето.

— Тя си е спомнила. — Когато Майкъл не отговори, той затвори очи. Въпреки силната болка чувстваше ярост и омраза. — Изглежда, че кучката си е спомнила мен, а не него. Очаквахме да е приятна, спокойна работа, така ми казаха. Отвличаш момчето и след това вземаш откупа. Той дори не искаше парите. Когато всичко отиде по дяволите, той просто си тръгна. Каза ми да уредя нещата. Както и оня човек в кухнята, който поръчваше пици. Всичко което трябваше да направя, бе да го очистя, да си трая и ще имам всичко, което искам.

— Кой? — Майкъл попита, — Кой беше с теб?

— Все пак ми даде десет хиляди лири. Далеч от милиона, който щяхме да искаме за детето, но твърде прилична сума. Само трябваше да си трая и да го оставя той да се оправя. Детето умря, а момичето не си спомняше. Травматизирана била — така каза. Никой нямаше да узнае, че той щеше да ми помогне да успея. С помощта на Макавой, разбира се.

Разхили се отново, но се задави.

— Сега трябва да напуснете, детектив.

Майкъл поклати отрицателно глава към лекаря.

— Име, по дяволите. Дай ми име. Кой го измисли?

Блекпуул отвори отново очи. Те бяха зачервени, но все още изпълнени със злоба.

— Върви по дяволите.

— Ти ще умреш — каза Майкъл през зъби. — Или тук в леглото, или в газовата камера — чисто и законно. Но ще умреш. Можеш да заминеш сам или да го вземеш със себе си.

— Ще го арестуваш ли?

— Лично.

Усмихнат, Блекпуул затвори отново очи.

— Пейдж. Пит Пейдж. Кажи му, че го чакам в ада.

Ема наблюдаваше как общите работници подготвят сцената. Осъзна, че след няколко часа ще се изправи пред микрофона.

— Нервна съм — каза тя на Бев. — Глупаво е. Цялата работа е да се изправя там, да прочета текста и да връча наградите.

— Да стискаме палци за баща ти и Джоно. Хайде да влезем в гримьорната. Много са заети и няма да я използват.

— Не искаш ли да минеш отпред? — Ема погледна часовника си. — Започват след десет минути.

— Не още… Ох, извинявай, Анабел.

Ема съжаляваше, че не е взела фотоапарата. Такава гледка представляваше лейди Анабел — с ярко розова копринена рокля на бастички и цялата с пайети — да сменя пелените.

— Не се притеснявай. — Тя вдигна и гушна младия Самюъл Фергюсън. — Отбихме се, за да се нахраним и преоблечем набързо. Не можех да го оставя с бавачката. Не е честно да пропусне голямата вечер на своя татко.

Ема погледна затварящите се очи на бебето.

— Мисля, че няма да издържи.

— Само малко да подремне. — Отново го гушна, а след това го остави на дивана. — Бихте ли го пазили за малко? Трябва да намеря П.М.

— Добре. Все гледаш да използваш — измърмори Бев и се наведе да погали главичката на бебето.

— Няма да се забавя повече от десет минути. — Анабел се поколеба на вратата. — Ще можете ли? Ако се събуди…

— Ще го забавляваме — обеща Бев.

Анабел погледна още веднъж и затвори тихо вратата след себе си.

— Кой би могъл да си представи непукистката лейди Анабел като предана майка? — размишляваше Ема.

— Бебетата променят жената. — Бев седна на дивана, гледайки спящия Самюъл. — Исках да поговорим насаме.

Ема механично вдигна ръка към нараненото си слепоочие.

— За това няма защо да се безпокоиш.

Забелязала жеста Бев кимна.

— И за това исках да поговорим, но има нещо друго. Не съм сигурна как ще го възприемеш. — Въздъхна дълбоко и бързо изрече. — С Брайън ще имаме друго бебе.

Ема я загледа недоумяващо.

— Бебе?

— Знам. И нас ни изненада, въпреки че го желаехме. — Тя вдигна ръка към косата си. — След всичките тези години… предполагам, че е лудост. Аз съм почти на четиридесет и две.

— Бебе — повтори Ема.

— Не за да замести Дарън — бързо допълни Бев. — Нищо не би могло. И не защото не те обичаме колкото е възможно да се обича една дъщеря, но…

— Бебе! — Засмя се и прегърна Бев. — О, толкова се радвам. Толкова съм щастлива за вас. За мен. За всички нас. Кога?

— Към края на лятото. — Тя се отдръпна, за да се вгледа в лицето на Ема. От онова, което вида, сълзи напълниха очите й. — Страхувахме се, че може да се разстроиш.

— Да се разстроя? Защо да се разстроя?

— Ще събуди спомените. Ние с Брайън трябваше да се справим с нашите. Не съм мислила, че ще имам друго дете, Ема, но това го искам толкова много. Толкова много — за мен, за Бри, — но… знам колко много обичаше Дарън.