Нора Робъртс - Публични тайни

— Не на мен тези пенсионерски фасони. Знам, че никой не обича сцената повече от теб.

Това бе истина. Той се облегна назад, вдишвайки с удоволствие аромата на кожа и свежи цветя. Но бе разтревожен.

— Мислех си, че познавам копелето — каза той почти на себе си. — Не ми е харесвал особено, но си въобразявах, че го познавам. Най-голямата свинщина е, че аз му помогнах да напише първия си хит.

— Не е ли глупаво да се тюхкаш сега за това.

— Ако е имал нещо общо с убийството на Дарън… — Поклати глава и извади цигара. — Това ще даде храна на вестниците за години.

— Ще се справим с това. — Тя постави ръка върху неговата. — Във всеки случай всичко ще се изясни. Джейн и Блекпуул са участвали. Ще трябва да го преживеем.

— За Бри е много тежко. Да преживее за втори път всичко.

— Сега е по-силен. — Попита с пръсти иглата на жакета си.. — Смятам, че всички сме по-силни.

Той взе ръката й и я целуна.

— Знаеш ли, ако зарежеш Майкъл, може да си помисля да променя моя… стил.

Тя се засмя, след това вдигна телефона, който беше почнал да звъни.

— Здравей, Майкъл.

Облегна се назад и видя щастливата й усмивка.

— Да, седя и размишлявам над предложение от невероятно привлекателен мъж. Не, Джоно. — Сложи ръка на слушалката. — Майкъл иска да знаеш, че е много близък с пътната полиция и може да направи живота ти ад.

— Ще се возя с автобус — реши Джоно.

— Да. Трябва да сме в театъра в четири. По-ранната церемония по връчването на наградите вече трябва да е започнала.

— Съжалявам, че не мога да съм там — каза Майкъл. Той погледна по коридора към интензивното отделение. — Ако нещата тук се променят, ще се срещнем.

— Не се притеснявай.

— Лесно ти е да кажеш. Пропускам шанса си да се возя в лимузина и да се движа между богати и известни хора. Ако се ожениш за мен, бих могъл да имам това удоволствие поне веднъж седмично.

— Добре.

— Забеляза лекаря, който идваше по коридора.

— Кое добре.

— Ще се омъжа за теб.

Той прокара ръка през косата си и премести слушалката.

— Извинявай? — Усмихна се глупаво на Джоно и стисна ръката му.

— Аз… По дяволите, не прекъсвай. Трябва да вървя, Ема. Той се връща в съзнание. Слушай, не забравяй къде спряхме. Нали?

— Не, няма. — Тя затвори телефона точно в момента, в който Джоно отвори шампанското.

— Този път ще бъда ли поканен?

— Хмм? О, да. Да. — Замаяна, тя се загледа в чашата, която й подаваше. — Толкова беше лесно.

— Така е, когато любовта е истинска. — усети, че очите му се насълзяват и докосна чашата й със своята. — Той е най-щастливият мъж, когото познавам.

— Ще се опитаме да сме щастливи. — Тя отпи. — Ще се опитаме. — Отпусна се назад и дори не помисли за Блекпуул.

Но Майкъл мислеше за него. Стоеше до леглото и изучаваше човека, опитал се да убие Ема. Все още не беше дошъл в съзнание. Лицето му бе обезобразено. Ако се оправи, ще му трябва серия пластични операции, за да го възстанови. Но оживяването съвсем не изглеждаше сигурно с вътрешните кръвоизливи, получени при удара.

Майкъл не даваше пукната пара, дали ще оживее, или не. Трябваха му само пет минути.

Разполагаше с доклада за миналото на Блекпуул. Все още непълен, но достатъчен за него. Човекът, който се опитваше да се върне в съзнание в интензивното отделение, се е родил като Терънс Питърс. Бяха събрали сведения, че като юноша е извършвал дребни кражби. Постепенно стигнал до насилия — обикновено над жени, незаконни сделки и обири, преди да промени името си и да опита късмета си да пее по кръчми. След това Лондон го поглъща и въпреки че са го подозирали за доста кражби, винаги е успявал да се изплъзне.

Късметът му проработил, когато се свързал с Джейн Палмър.

„Но за по-лошо, както ще излезе по-късно — помисли си Майкъл. — Двадесет години ни отне, кучи сине, но те пипнахме!“

— Не е в състояние да говори — обясни докторът.

— Ще бъда много кратък.

— Не мога да ви оставя сам с него.

— Чудесно. Винаги може да ни дотрябва свидетел. — Той пристъпи към леглото. — Блекпуул. — Видя, че очите му потрепват. — Блекпуул, искам да говоря с вас за Дарън Макавой.

Помъчи се да отвори отново очите си. Погледът му се колебаеше и силна болка цепеше главата му.

— Ченге ли си?

— Точно така.

— Изчезвай. Боли ме.

— Ще ти донеса картичка с пожелания за скорошно оздравяване. Лоша разходка си направил, приятел. Много бързо е станало.

— Искам доктор.

— Аз съм доктор Уест, мистър Блекпуул. Вие сте…

— Изхвърли оттук това копеле.