Нора Робъртс - Публични тайни

— Всички го обичахме. — Както преди повече от двадесет години тя сложи ръка върху корема на Бев. — Аз вече го обичам. То ще бъде красиво, силно и здраво.

В този момент осветлението угасна. Обхвана я страх и тя потърси пипнешком ръката на Бев.

— Всичко е наред — каза й тя. — Ще го оправят веднага. Аз съм до теб.

— Добре съм. — Помисли си, че и с това ще трябва да се справи. С този отвратителен, гаден страх от тъмното. — Може би е само осветлението зад кулисите. Отивам да видя какво става.

— Ще дойда с теб.

— Не. — Тя пристъпи към вратата, която едва се очертаваше в мрака. Тихи, неясни звучи я накараха да подскочи. Каза си, че бебето се е събудило, но въпреки това устата й пресъхна. Няма чудовища и не се страхува от тъмното.

Намери дръжката, но вместо да се успокои, усети, че я обзема ужас. Видя се как отваря вратата. Отваря я и поглежда. Бебето плаче. Замаяна, се опита да разбере дали е бебето зад нея, или онова от спомените й.

Инстинктивно отдръпна ръката си. Няма да я отвори.

Не иска да види. В главата й като музикален ритъм отекваше биенето на сърцето й. Като старата песен — онази, която не можеше да забрави.

Не е сън, напомни си тя. Напълно е будна. Цял живот бе чакала да види какво има зад вратата.

С ледени пръсти отвори вратата — реалната и въображаемата. И разбра.

— О, Господи!

— Ема. — Бев успокояваше бебето. Протегна ръка към нея. — Какво има?

— Пит беше.

— Какво? Пит ли е в коридора?

— Той беше в стаята на Дарън.

Пръстите на Бев стиснаха ръката й.

— Какво казваш?

— Той беше в стаята на Дарън онази нощ. Когато отвори вратата, той се обърна и ме погледна. Някой друг държеше Дарън, заради това той викаше. Не го познавах. Пит ми се усмихна, но беше ядосан. Аз избягах. Бебето продължаваше да вика.

— Самюъл плаче — прошепна жената. — Не е Дарън, Ема. Ела да седнеш.

— Пит беше. — Изстена и притисна ръце към лицето си. — Видях го.

— Надявах се да не си спомниш.

Тя отпусна ръце и го видя на вратата. В едната си ръка държеше фенер, а в другата — пистолет.

Здраво стиснала детето, Бев погледна към сянката на мъжа на вратата.

— Нищо не разбирам. Какво става?

— Ема е превъзбудена — обади се спокойно Пит, втренчен в Ема. — По-добре е да дойдеш с мен.

Не отново, си каза Ема. Не може да стане отново. Преди да помисли, тя се хвърли към него. Фенерът изхвърча от ръката му, като описа дъги по тавана и стените.

— Бягай! — Изкрещя тя на Бев, докато се бореше да го задържи и след това да бяга. — Вземи детето и бягай! Изпрати някого. Той ще го убие. — Крещеше и риташе, когато Пит я сграбчи. — Не му позволявай да убие още едно бебе. Кажи на татко!

Бев хукна към сцената.

— Много е късно — каза Ема, когато Пит я задърпа, за да я изправи. — Ще те хванат. Всеки момент ще дойдат.

Прожекторите на стената бяха вече включени. Разнесоха се викове и трополене на тичащи хора. Отчаян, Пит я повлече нататък. Ема спря да се бори, защото усети дулото на пистолета под брадичката си.

— Те знаят, че си ти.

— Тя не ме видя — изръмжа той. — Беше тъмно. Няма да е сигурна. — Трябва да си повярва. Трябва! Или всичко е свършено.

— Тя знае. — Трепна, когато я повлече по стъпалата нагоре. — Сега всички знаят. Те идват, Пит. Свършено е.

Не, не би могло да е така. Толкова добре го бе разработил, толкова внимателно бе планирал.

— Аз ще реша кога е свършено. Знам какво да правя. Мога да се измъкна.

Бяха се изкачили високо зад сцената. Хвана косата й и здраво я уви около китката си.

— Ако викаш, ще те застрелям.

Объркан, продължаваше да я дърпа със себе си. Налага се да помисли. Тя се спъна и докато той я изправяше, успя да измъкне карфицата от жакета си и да я пусне. Пит съзря товарния асансьор и я заблъска към него. Време, трябваше му време.

А толкова лесно би могло да стане. В тъмното, докато траеше объркването, щеше да успее да стигне до нея. Таблетките, които смяташе да я накара да вземе насила, все още бяха в джоба му. Лесно, чисто, тихо.

Но не стана лесно. Както и първия път.

— Защо? — Ема се отпусна на пода, прилошаваше й. — Защо постъпи така с Дарън?

Пот се стичаше от него.

— Изобщо нищо нямаше да му се случи. Никой нямаше да пострада. Необходимо бе за рекламата на групата.

Тя поклати глава неразбиращо.

— Какво?

— Майка ти ми даде идеята. — Гледаше я. Въобще няма да му създаде трудности. Пребледняла е до смърт. Винаги е страдала от височината — самолети, асансьори. Погледна към копчетата на таблото. Защо не се бе сетил досега?