Нора Робъртс - Публични тайни

Познаваше я добре и знаеше, че е безсмислено да спори, но все пак се опита.

— Деветдесет и девет процента от пресата са на твоя страна.

— Този процент остава като грозно петно.

В края на краищата отстъпи, приближи към нея и погали с палец бузата й.

— Някога питала ли си се защо животът е толкова тежък?

— Да — засмя се тя. — Започнах да мисля, че Господ наистина е човек. Ще влезеш ли с мен?

— Разбира се.

Те чакаха. Камери, осветление, микрофони — всичко бе нащрек. В момента, в който пристъпи на подиума, фотоапаратите защракаха, хората зашепнаха. Беше много бледа и от това белезите по лицето й личаха още повече.

Когато започна да говори, всички замлъкнаха.

Тя посочи само фактите. Поне това беше научила. Онова, което чувстваше, си беше само нейно. Изявлението беше кратко, около осем минути. Четеше го и бе доволна, че Пит й помогна да го напише. Завърши и отстъпи от микрофона. Предварително бе обявено, че няма да отговаря на въпроси, но те заваляха.

Хванала под ръка Майкъл, тя тръгна към вратата, но един въпрос я накара да спре.

— Ако през цялото време ви е малтретирал, защо стояхте?

Те продължиха да сипят въпроси, но само този се запечата в мозъка й.

— Защо стоях? — повтори тя. Отново настъпи тишина. Лесно бе да прочете изявлението. Знаеше го почти наизуст. Само думи, напечатани на хартия — не я засягаха. Но този простичък въпрос я развълнува.

— Защо стоях? — отново повтори тя. — Не знам. — Търсеше думите и забрави да не гледа лицата. За нея бе много важно да отговори на въпроса. — Ако преди две години някой ми бе казал, че ще се оставя да бъда малтретирана, бих побесняла. Не искам да повярвам, че сама съм избрала да бъда жертва. — Хвърли на Майкъл отчаян поглед. — И все пак стоях. Биеше ме, унижаваше ме, но не го напуснах. Много пъти се виждах как го напускам. Влизам в асансьора, излизам на улицата и си отивам. Но не го направих. Стоях, защото се страхувах и го напуснах, пак поради същата причина. Така че необяснимо е. Необяснимо — повтори тя и се обърна. Въпросите им вече не я интересува.

— Справи се блестящо — каза й Майкъл. — Ще те изведем от тази страна. Маккарти чака в колата.

Отидоха в Малибу, в къща на брега, която баща й бе наел. Докато пътуваше, непрекъснато се питаше: „Защо стоя?“

Обичаше да седи на дървената тераса, да гледа морето и да слуша чайките. Когато й омръзнеше, правеше дълги разходки покрай брега. Раните от побоя бяха заздравели. Ребрата все още я наболяваха. Точно под скулата й бе останал малък белег. Лесно би могъл да се отстрани, но тя отхвърли идеята за пластична операция. Почти не се забелязваше, но й напомняше.

Кошмарите също не й позволяваха да забрави. Те се появяваха с ужасяваща точност и в тях се смесваше старото и новото. Понякога вървеше през тъмния коридор като дете, друг път — като възрастна. Винаги се чуваше музика, но приглушена, като че ли идваше изпод вода. Понякога дочуваше гласа на Дарън, ясен като звънче, но тогава Дру се намесваше. Като дете или като жена тя винаги заставаше вцепенена пред вратата. Ужасяваше се да я отвори.

Когато ръката й стиснеше и обърнеше топката на бравата, тя се събуждаше, обляна в пот.

Но дните бяха спокойни. От морето подухваше бризът и разнасяше уханието на цветята, които Бев бе насадила в тенекии и кутии. Постоянно звучеше музика.

Радваше се, че баща й и Бев започват отново. Това бе балсам за душевните й рани. Смееха се. Бев експериментираше в кухнята, Брайън свиреше на китарата си. Често лежеше нощем и мислеше за двамата. Като че ли никога не бяха се разделяли. Колко е лесно, когато стъпката се направи веднъж, да се заличи двадесетгодишната самота.

А на нея й се плачеше. Никога няма да бъде дете, за да поправи направените грешки.

Останаха шест месеца, макар Ема да знаеше, че и на двамата им се иска да се върнат в Лондон. Том беше домът им. А тя тепърва трябва да намери своя.

Не й липсваше Ню Йорк, но за Мариан й беше мъчно. Намрази града заради месеците, прекарани там с Дру. Обеща си да се върне. Но никога няма да живее там.

Предпочиташе да гледа водата, да усеща слънцето върху лицето си. В Ню Йорк беше самотна. Тук много рядко оставаше сама.

Джоно ги посети два пъти. За рождения ден й подари игла — златен феникс, излизащ от рубинен пламък. Носеше го често с мисълта да добие кураж и да разпери отново крила.

П.М. се ожени за лейди Анабел. Те се отбиха на път за Карибските острови. Начинът, по който гледаше новата мисис Фергюсън към съпруга си, почти върна вярата на Ема в брака. Макар напълняла и бременна, Анабел била с бяла кожена къса пола на сватбата си. П.М. очевидно бе омагьосан.