Нора Робъртс - Публични тайни

— Детето ми! — Хвана се здраво за Бев, докато приближаваше леглото.

Ема го погледна. Закри лицето си с ръце. Не искаше той да я види така. Отстрани нежно ръцете й.

— Ема. — Наведе се и я целуна по челото. — Съжалявам. Толкова съжалявам.

Тогава тя заплака. Започна несвързано да му обяснява. Изтощена от вълнение, тя се отпусна. Ръката й остана в неговата.

— Дори не знам как се случи всичко. Или защо. Исках някой да ме обича, да обича само мен. Исках да имам семейство и си мислех… — Въздъхна тежко. — Мислех, че е като теб.

Едва сдържа сълзите си. Хвана ръката й и каза:

— Не трябва да се разстройваш от това. Не бива да мислиш за него. Никога вече няма да позволя да те нараняват. Заклевам се!

— Най-важното е, че си спасена. — Бев нежно отстрани косата й от превръзката на челото. — Това е най-важното за всички ни.

— Аз го убих — прошепна Ема. — Казаха ли ви, че аз го убих?

Потресен той потърси погледа на Бев.

— То е… то е свършило вече.

— Не те послушах. Не исках. — Хвана ръката му и я задържа. — Бях много ядосана и засегната — ти мислеше, че той ме иска само, за да стигне до теб.

— Недей!

— Ти си бил прав. — Произнесе думите с тежка въздишка. — Никога не ме е искал, нито ме е обичал. Не мен. И когато това, че ме има, вече не му бе достатъчно, за да постигне целите си, той започна да ме мрази.

— Не искам да мислиш за това сега. — Настоя Брайън. — Всичко, за което те моля, е да почиваш.

„Прав е“ — каза си Ема. Много е изтощена, за да мисли.

— Радвам се, че си тук. Татко, съжалявам, че толкова се отчуждихме.

— И двамата сбъркахме, но с това е свършено. — Усмихна й се. — Сега цялото време на света е наше.

— Ще се радваме да се върнеш вкъщи, когато се пооправиш. — Бев докосна бузата на Брайън. — При нас.

— При двама ви?

— Да. — Брайън хвана ръката на Бев. — Ще имаме достатъчно време за възстановяване. Всичките.

— Когато се събудих тази сутрин, не можех дори да допусна, че ще се чувствам отново щастлива — каза Ема. — Щастлива съм за вас. За останалото трябва да помисля.

— Няма защо да бързаш. — Бев се наведе и я целуна. — Ще те оставим да поспиш.

— Кесълринг. — Маккарти откри Майкъл по обяд в приемната на болницата. — Господи, да не си се преместил тук?

— Кафе?

— Не, ако ще заприличам на теб. — Подаде му една чанта. — Чисти дрехи и принадлежности за бръснене. — Нахраних кучето.

— Благодаря.

Промени решението си за кафето, но се оплака от сметаната в пакетчето. Помисли си: „Старият Майк повече не би могъл да понесе.“

— Как е тя?

— Има силни болки.

— Дюър иска изявление. — Произнесе името на капитана със сарказъм в гласа си.

— Ще се погрижа за изявлението.

— Той знае, че си… приятел на жертвата. Иска аз да го направя.

— Аз ще имам грижата — повтори Майкъл и сложи повече захар в кафето не заради вкуса, а за тонус. От часове не обръщаше внимание на вкуса на кафето. — Довел ли си стенограф?

— Да. Чака.

— Ще видя дали Ема е готова. — Глътна кафето наведнъж като лекарство и изхвърли чашата. — Как е пресата?

— Искат нещо към два часа.

Майкъл погледна часовника си и отида да се преоблече. Петнадесет минути по-късно влезе в стаята й. При нея беше П.М. Както всички останали и той изглеждаше зле: уплашен, с измачкани дрехи от пътуването, потиснат. Но беше я накарал да се засмее.

— П.М. ще става баща — обясни Ема.

— Поздравявам ви.

— Благодаря. — Изправен до леглото, П.М. се чувстваше неловко. Страхуваше се да не каже нещо неуместно. Долетяха със Стиви от Лондон и видяха вестниците още на павилиона на летището. Не знаеха какво да си кажат, още по-малко какво да кажат на Ема. — Ще тръгвам. — Целуна я, поколеба се и отново я целуна. — Ще се върнем пак довечера.

— Благодаря за цветята. — Повдигна ръка към теменужките. — Чудни са.

— Добре… — Постоя нерешително и след това ги остави сами.

— Чувства се неудобно — измърмори тя. — Всички се чувстват така. — Ръцете й неспокойно шареха по завивките, след това докоснаха Чарли. — Трудно е да гледаш очите им, когато влизат за пръв път в стаята. Сигурно изглеждам ужасно.

— Не предполагах, че си толкова суетна. — Седна до нея. — Тук непрекъснато влиза и излизат хора. Не си ли уморена?

— Не искам да съм сама. Ти беше при мен цялата нощ. — Протегна му ръка. — Чувах те да ми говориш и така разбрах, че съм все още жива. Исках да ти благодаря за това.

— Обичам те, Ема. — Отпусна главата си над хванатите им ръце. Тя не отговори, докато той се опитваше да прикрие обзелото го вълнение. — Неподходящо време, неподходящо място! — Въздъхна и закрачи из стаята. — Във всеки случай, ако се чувстваш готова, ние бихме желали да запишем показанията ти.