Нора Робъртс - Публични тайни

Отново имаха гости. Стиви и Кетрин бяха пристигнали предишната вечер. Баща й и Стиви свириха до късно през нощта. Както преди. Музиката я караше да си спомни с копнеж за ранното си детство, когато Брайън бе дошъл, за да я отведе като Пепеляшка на никога не свършващ бал.

— Добро утро.

Обърна се и видя Кетрин с две чаши кафе.

— Здравейте.

— Видях ви, че сте навън и си помислих, че може да ви се пие кафе.

— Благодаря. Сутринта е прекрасна.

— Ммм. Не бих могла да я проспя. — Седна близо до Ема. — Само ние ли сме станали?

— Да. — Отпи от кафето.

— Пътуването ме прави нервна. Предполагам, че тук сте намерили много обекти за снимките си.

Не бе докосвала фотоапарата повече от година и беше сигурна, че Кетрин го знае.

— Мястото е много красиво.

— Различно е от Ню Йорк..

— Да.

— Предпочитате ли да се махна?

— Не, съжалявам. — Държеше чашата с трепереща ръка. — Нямах намерение да бъда груба.

— Но ви карам да се чувствате неудобно.

— По-скоро професията ви.

— Тук съм като приятел, не като психиатър. — Замълча, загледана в устремилата се над вълните чайка. — Но не бих била добър приятел или лекар, ако не се опитам да помогна.

— Чувствам се много добре.

— Изглеждате добре. Но не всички рани се виждат, нали?

Ема я погледна спокойно и безстрастно.

— Може би, но нали казват, че времето лекува.

— Ако беше вярно, щях да съм безработна. Родителите ви се безпокоят.

— Не би трябвало. Не искам да се тревожат.

— Те ви обичат.

— Дру е мъртъв — отвърна тя. — Вече не би могъл да ме нарани.

— Вече не може да ви бие — съгласи се Кетрин. — Но все още може да ви наранява. — Замълча малко, отпи от кафето и се загледа във вълните. — Много сте любезна, иначе бихте ме пратили по дяволите.

— Ще помисля върху идеята ви.

Кетрин се засмя и се обърна към нея.

— Един ден ще ви повторя всичко, което Стиви ми крещеше. Бихте могли да опитате, но се съмнявам, че ще можете да се мерите с него.

— Обичате ли го?

— Да.

— Ще се омъжите ли за него?

Сви рамене.

— Попитайте ме пак след шест месеца. Бев ми каза, че се срещате с някого на име Майкъл.

— Той е само приятел.

„Аз те обичам, Ема.“

— Детектив е, нали? Сина на човека, който е разследвал убийството на вашия брат. — За да се справи по-лесно с мълчанието на Ема, тя продължи: — Странно как животът се върти в кръг, нали? Кара ни да се чувстваме като кученца, гонещи собствените си опашки. Тъкмо бях приключила с развода си и срещнах Стиви. Нямах никакво самочувствие, а мнението ми за мъжете… Е, да кажем, че намирах някои разновидности на голите охлюви за по-привлекателни. Стиви намразих от пръв поглед. Това беше личното ми отношение. От професионално бях решила да му помогна и да се отърва от него. И ето къде сме сега.

Ема повдигна чашата и отпи от изстиващото кафе.

— Имате ли усещането, че сте се провалили?

— С женитбата си? Да. И наистина се провалих. Но хората постоянно се провалят. Трудното не е дори да го признаеш, а да то приемеш като факт.

— Аз се провалих с Дру, приемам го. Това ли искате да ви кажа?

— Не. Само ако сама пожелаете.

— Аз самата се провалих. — Скочи и остави чашата на малката масичка. — През тези месеци аз самата се провалих. Това ли е правилният отговор?

— Дали?

Ема изруга и се обърна към парапета.

— Не искам. Ако ми трябваше психиатър, досега щях да имам десетина.

— Знаете ли, вие толкова ме впечатлихте първия път, когато ви видях. Излетяхте като ракета от болничната стая на Стиви, след като му се навикахте, както аз умирах от желание да го направя. Той също не искаше помощ.

— Аз не съм Стиви.

— Не, не сте. — Кетрин се изправи. Не беше висока колкото Ема, но от нея се излъчваше авторитет. — Да ви посоча ли колко жени са малтретирани годишно? Мисля, че за тази страна се движи някъде около една на всеки осемнадесет секунди. Учудва ли ви? — попита тя, когато Ема се втренчи в нея. — Искате да се чувствате като член на някакъв привилегирован клуб? А как стои въпросът с онези, които остават при мъчителите си? Не защото нямат приятели или семейство, което да им помогне. Не защото са бедни и необразовани. Те се страхуват, накърнено е самоуважението им. Срамуват се, объркани са. Срещу всяка, която е потърсила помощ, има десет, които не са. Вие сте жива, Ема, но още не сте го надживели. Все още не.

— Не. Не съм. — Обърна се. Очите й бяха насълзени, но зад сълзите се виждаше ярост. — Трябва да живея с тази мисъл всеки ден. Сигурна ли сте, че като се говори за това, се помага — намират се извинения и причини? Има ли някакво значение, след като вече се е случило? Ще се поразходя. — Тя изтича надолу по стълбите и се насочи към сърфа.