Нора Робъртс - Публични тайни

Кетрин беше търпелива. Два дена не й каза нищо. Тя чакаше, а Ема се държеше резервирано.

Тъй като това беше първото й пътуване до Щатите, Стиви искаше да й покаже всичко. Часове наред разглеждаха всички забележителности. Вечер ходеха по клубове. Обичаше най-много нощите, когато оставаха вкъщи и Стиви с часове свиреше на китарата си.

Обаче непрекъснато мислеше за Ема. Стиви разбра, че иска да помогне дори когато помощта й се отхвърля.

Опита отново една сутрин, когато чу Ема да слиза долу преди разсъмване. Тя я последва и видя, че всички лампи светят. Младата жена беше в кухнята, седнала на масата и загледана в тъмния прозорец.

— Пие ми се чай — каза Кетрин. Престори се, че не е забелязала сълзите й и започна да подрежда чашите и чинийките. — Възхищавам се от майка ви. Как успява само с няколко дреболии да направи кухнята най-уютната стая в къщата. В моята винаги се чувствам така, сякаш съм попаднала в някой чужд килер.

Тя сипа чай в една каничка с формата на крава.

— Стиви ме разведе из Юнивърсъл Студио вчера следобед. Били ли сте там? Разгледах бялата акула и се питах защо филмът „Челюсти“ така ма ужаси. Но във филма всичко е илюзия. — Наля кипящата вода в каничката и остави чая да се запари. Трамвайчето тръгва от къщата на Норман Бейтс — нали се сещате — от „Психо“. Същото е както си го представяте, но без ужаса. Изглежда, че когато нещо се извади от контекста, дори нещо ужасяващо, то губи въздействието си. Изведнъж става странна малка къща или риба с навиваща се пружина.

— Животът е различен от филмите.

— Разбира се, но мисля, че има интересни съвпадения. Искате ли сметана?

— Не. Не, благодаря ви. — Мълчаливо гледаше как Кетрин налива чая. След това думите се отприщиха. — Понякога всичко, което преживях с Дру, ми изглежда като филм. Мога да го гледам безпристрастно. И след това в сутрини като тази се събуждам, мисля си, че съм в Ню Йорк, в апартамента и той спи до мен. Струва ми се, че чувам дишането му в тъмнината. Тогава си припомням всичко, което преживях през последните месеци. Изглеждам ли ви на луда?

— Не. Изглеждате като жена, която е преживяла ужасно изпитание.

— Но нали него го няма. Знам, че го няма, но продължавам да се страхувам.

— Страхувате ли се?

Ръцете й непрекъснато се движеха. Разместваше и буташе предметите по барчето.

— Той използваше всичко, което му разказах за Дарън и за моите кошмари, за да ме измъчва. — Сега тя не можеше да се спре. — Изчакваше да заспя и пускаше онази песен… песента от нощта на убийството. След това шепнеше името ми, докато се събудя. Винаги се опитвах да светна, но той предварително изключваше лампата. Така че аз седях в леглото и се молех музиката да спре. Щом започнех да викам, той ме успокояваше, че всичко било сън. Имала съм кошмари.

— Тази нощ кошмари ли имахте?

— Да.

— Бихте ли ми ги разказали?

— Почти винаги е едно и също — нощта, в която бе убит Дарън. Събуждам се. В коридора цари мрак, музиката свири и аз съм изплашена. Чувам плача му. Понякога отивам до вратата и там е Дру. Понякога е някой друг, но не зная кой.

— Искате ли да знаете?

— Когато съм будна се чувствам в безопасност, искам, но по време на кошмара — не.

— Страхувате ли се от този човек?

— Да.

— Откъде знаете, че е мъж?

— Аз… — тя се поколеба. Зазоряваше се. Прозорецът бе отворен и чуваше крясъците на чайките — като детски писъци. — Не знам, но съм сигурна, че е мъж.

— Страхувате ли се от мъжете, Ема? Заради онова, което ви е сторил Дру?

— Не се страхувам от татко или от Стиви. Никога не съм се страхувала от Джоно или П.М. Не бих могла.

— А от Майкъл?

Вдигна чашата си изпи изстиналия чай.

— Не се страхувам, че би ме наранил.

— Но се страхувате?

— Това не съм в състояние да… — Замълча и поклати глава. — Това няма нищо общо с Майкъл.

— Естествено е да се страхувате от секса, Ема, след като той ви е донесъл само болка и унижение. Но разберете, че не всички мъже са като Дру.

Ема леко се усмихна.

— Нима искате да кажете, че кошмарите ми са резултат от сексуално насилие?

— Сигурна съм, че Фройд би го обяснил така — отвърна Кетрин. — Но почти съм убедена, че човекът е бил луд.

— Мисля, че няма защо да говорим за Майкъл. Никога не ме е молил да прави секс с мен.

„Не да те люби — отбеляза Кетрин, — а да прави секс.“ Това ще го остави за по-късно.

— А вие искате ли?

Сега тя се засмя. Утрото бе настъпило и с него сигурността на деня.

— Често съм се питала дали психиатрите не са просто клюкари.