Нора Робъртс - Публични тайни

— Добре тогава, няма да говорим повече. Мога ли да дам един съвет?

— Да.

— Днес си вземете фотоапарата и се разходете. Дру ви е отнел много неща. Защо сама не си докажете, че не е отнел всичко?

Ема не беше много наясно защо послуша съвета на Кетрин. Не можеше да измисли нещо, което би желала да фотографира. Винаги бе предпочитала да прави снимки на хора, а тя толкова се бе отдръпнала от тях.

Цяла сутрин снима палми и сгради. Снимките не бяха от най-добрите, но самата дейност я разтоварваше. Към обяд вече се чудеше защо е отлагала толкова дълго да се занимава с нещо, което обича.

Не беше наясно и защо се насочи към къщата на Майкъл. Дали защото неделният следобед бе твърде хубав, за да се прекара в самота, или пък бе решила да го снима.

Колата му беше там, но той дълго не отговаряше и Ема помисли, че е излязъл. Кучето залая още при първото й почукване и сега лаеше и дращеше от другата страна на вратата. Чу как Майкъл го наруга и се усмихна.

Когато вратата се отвори, разбра, че го е събудила. Въпреки че минаваше дванадесет, очите му бяха подпухнали от съня. Бе навлякъл набързо джинсите си и приглади косата си.

— Ема?

— Съжалявам, Майкъл. Трябваше да позвъня предварително.

Той присви очи от ярката светлина.

— Случило ли се е нещо?

— Не. Може би е по-добре да си вървя. Бях излязла да се поразходя.

— Не. Влез вътре. — Хвана ръката й.

— Майкъл, моментът не е подходящ. Мога само… — Застана на прага. Полумракът я накара да присвие очи. — О, Боже! — Всекидневната изглеждаше така, сякаш в нея са вилнели банда хулигани. — Да не са те обрали?

— Не. — Толкова беше уморен, че видът на стаята въобще не го тревожеше. Поведе я към кухнята. Кучето продължаваше да лае и да подскача около тях.

— Трябва да си имал гости — реши тя и се почувства леко засегната, че не е била поканена.

— Не. За Бога, нека да пием кафе — изръмжа той, докато ровеше в бюфета.

— Ето. — Тя намери кутия „Максуел Хауз“ в мивката и пакет чипс. — Би ли искал да го…

— Не. — Бутна я настрана. — Мога да направя сам проклетото кафе. Конрой, ако не млъкнеш, ще ти вържа езика около врата. — Колко е часът?

Ема се покашля. Реши, че е неблагоразумно да му напомня, че на кафе машината има часовник.

— Около дванадесет и тридесет.

Стоеше намръщен, с лъжичката за кафе в ръка. Изглеждаше съвсем объркан. Започна да добавя още кафе. Вдигна апарата и го снима.

— Съжалявам — каза тя, когато той погледна към нея. — Рефлекс.

Не отговори, само се обърна и отново започна да рови в бюфета. В устата си усещаше вкус на тебешир. В главата му гърмеше цял бигбенд. Сигурен беше, че очите му са подпухнали като топки за голф. И проклетите житни ядки са се свършили.

— Майкъл… — Едва сдържаше смеха си. — Нека да ти приготвя закуска.

— Нищо не мога да намеря.

— Седни! Ще започнем с кафето. Къде са чашите?

— В кухнята.

— Добре. — Успя да открие пакет пластмасови чаши с огромни размери. Наля кафето. То беше гъсто и апетитно като кал, но той го изгълта. Сега вече можа да я види по-ясно. Търсеше нещо в хладилника му.

— Какво търсиш?

— Приготвям ти закуска. Имаш едно яйце. Как го искаш?

— Сварено. — Изпи кафето и се затътри за още кафе.

— Саламът не се знае откога е, а тук има нещо, което може да е оживяло. — Тя извади едно яйце, парче сирене и хляб. — Имаш ли дълбоко тиганче?

— Мисля, че имам. Защо?

— Няма значение. — Намери го почти веднага и с малко въображение приготви сандвич с яйце и сирене. Взе си бутилка сок и седна срещу него, докато той се хранеше. — Майкъл, мога ли да те попитам от колко време живееш така?

— Купих къщата преди четири години.

— И още си жив. Здрав човек си!

— Ще почистя.

— За тая мръсотия е необходим булдозер.

— Жестоко е да те обиждат на закуска. — Гледаше я как снима Конрой. Кучето отново бе заспало с лапи върху пакетчето чипс. — Никога не се отказва от правата си.

— По-добре ли се чувстваш? — усмихна му се тя.

— Отлично.

— Време беше да започна отново да работя. Помислих, че може да ти е приятно да се поразходиш няколко часа. — Изведнъж се смути. Той не сваляше погледа си от нея. — Знам, че си бил зает последните седмици.

— Само в борбата с престъпленията! Конрой, мързелив помияр такъв, донеси ми цигарите! — Кучето отвори едното си око и изръмжа. — Върви. — То въздъхна почти като човек, изправи се и излезе. — Ти ме отбягваш, Ема.

— Да. Съжалявам. Ти си добър приятел, а аз… — започна да се оправдава.