Нора Робъртс - Публични тайни

Беше бос, с фланелка и джинси. Така той й приличаше на безделник по плажовете, а не на човек, който стреля с пистолет. Приближи се до нея и я целуна.

— Реших, че можем да си направим пикник.

— Пикник! — повтори тя. — Къде?

— Направо тук. — Пусна кутията на кревата. — По този начин съседите няма да са шокирани, че си гола.

— Мога да се облека — засмя се тя.

Седна на леглото срещу нея и я загледа продължително.

— Не искам да се обличаш. — Усмихна се и отвори една кола. — Искаш ли музика? — Наведе се и натисна копчето на радио часовника. Чу се гласът на Линда Ронстад. Отвори кутията и бръкна в нея. — Не си ли гладна?

Миришеше толкова апетитно. Ема гледаше как отхапва и прекара ръка по разрошената си коса.

— Не мога да ям гола.

— Разбира се, че можеш. — Той й подаде кълка.

Тя отхапа и се засмя отново.

— Наистина не мога.

Майкъл пусна парчето от пилето обратно в кутията, след това свали фланелката си. Хвърли я на главата й.

— Така по-добре ли е?

Ема я взе в ръце.

— Много. — Фланелката миришеше на него. Учуди се, че от нея се почувства толкова гладна, колкото и от пилето. — Никога досега не съм била на пикник в леглото.

— Същото е като на брега. Ядем, слушаме музика и след това се любим. Обаче пясъкът не ни създава неприятности.

Гърлото й бе пресъхнало. Взе една кола и я изпи.

— Не знам как стана всичко.

— Добре. Много бих се радвал да си припомним всичко отново заради теб.

— Беше ли… — Тя не довърши, ядосана да себе си.

— Да не вземеш да ме питаш дали ми е било хубаво?

— Не. — Той явно й се смееше. — Нещо такова. — Взе друго парче от пилето. — Няма значение.

Очарован от нея, от себе си, от всичко, той погали с пръст голата й ръка.

— Сигурно искаш оценка, нещо като скала от едно до десет.

— Млъкни, Майкъл.

— Още по-добре, защото ти просто надхвърли скалата.

Смущаваше се от думите му.

— За мен никога не е било така преди това — прошепна тя. — Аз никога… не съм мислила, че бих могла… — Отново млъкна, след това пое дълбоко дъх и изрече: — Мислех, че съм фригидна.

Бе готов да се изсмее, но по лицето й разбра, че за нея не беше шега. Отново Латимър, помисли си Майкъл и му потрябваха няколко секунди, за да овладее гласа си.

— Заблуждавала си се.

Този отговор беше най-правилният в случая. Погледна го и се засмя.

— Ако бях последвала инстинкта си в оня ден на брега, когато те целунах, много отдавна щях да мисля различно.

— А защо не го последваш сега?

Тя се поколеба. Изправи се на колене, обви с ръце врата му и го целуна. Когато се хвърлиха в леглото, тя се смееше.

— Остани през нощта.

Слънцето залязваше и тя започна да се облича.

— Не тази вечер. Трябва да помисля.

— Точно от това се боях. Аз те обичам, Ема. Защо не помислиш върху това?

Не му отговори.

— Искам да ми вярваш.

— Искам да ти вярвам — отвърна тя. — Не вярвам на собствената си преценка, точно сега. Не беше толкова отдавна, когато мислех, че Дру ме обича и че аз го обичам. Грешах и за двете неща.

— По дяволите, Ема. — Каза го хапливо и отиде до прозореца. Здрачът пропълзяваше в стаята.

— Не те сравнявам.

— Сигурна ли си?

— Да. — Знаеше, че той не би могъл да разбере колко далеч вече бе отишла, щом можа да отиде до него и да го прегърне. — Аз съм несигурната. Проблемите ми не почват от Дру. И без тях би било достатъчно трудно. Трябва да съм сигурна, че знам какво искам, преди да се видим отново.

— Няма да се задоволя само с един ден.

Въздъхна и целуна рамото му.

— Татко и Бев скоро ще се върнат в Лондон.

Той се обърна. Тя видя в угасващата светлина как яростта пламва в очите му.

— Ако мислиш да заминаваш с тях, помисли още веднъж.

— Не можеш да ме насилваш, Майкъл. С това съм приключила. — Докато не произнесе думите, не бе осъзнала, че бяха истина. — Мисля да остана в къщата на брега. Те имат нужда да се оправят с техния живот, а аз трябва да реша какво искам да правя с моя.

— И искаш да се отдалеча?

— Не много далеч. — Отново го прегърна. — Не искам да те изгубя, сигурна съм в това. Само малко съм объркана. Можем ли да оставим нещата така за известно време?

— Добре. Но разбери. Няма да чакам вечно.

— Нито пък аз.

Майкъл се опитваше да сдържи нетърпението си, вдигна краката си на бюрото и заразглежда тавана. Високият възбуден глас в слушалката продължаваше да говори несвързано. Рано или късно, щяха да се доберат до анонимния информатор, но предпочиташе да е по-рано.