Нора Робъртс - Публични тайни

— Слушай — прекъсна го той накрая. Имам чувството, че Спрингър ти е приятел. Така можем да си говорим до утре. Може и да е бил някой незначителен пласьор, но когато намерим труп, ставаме лично заинтересовани. — Той замълча. Помисли си, че няма нищо по-страшно от наплашен свидетел, който разполага с важни сведения.

— Чудесно. Не искаш да дойдеш, но ние ще те намерим. — Погледна нагоре, защото сержантът стовари купчина досиета и пощата на бюрото му. — Винаги ще намерим място за още един в моргата. — Слушаше и ровеше из досиетата. — Постъпваш правилно. Потърси детектив Кесълринг.

Майкъл сложи слушалката и се намръщи към купчината документи. Канеше се да позвъни на Ема, но все не успяваше. Примирен, той се зае с пощата.

— Ей, Кесълринг, дай десет долара за коледното парти.

Майкъл реши, че ако чуе още веднъж думата „Коледа“ ще застреля някого. За предпочитане самия „Дядо“.

— Маккарти ми дължи двадесет. Вземи от него.

— Ей — обади се Маккарти, когато чу името си. — Къде ти е празничното настроение.

— В портфейла ми — отвърна Майкъл.

— Още ли се цупиш, че любимата ще прекара Коледа в Лондон? Усмихни се, светът е пълен с блондинки.

— Върви по дяволите!

Маккарти постави ръка на сърцето си.

— Просто е влюбен.

Без да му обръща внимание, Майкъл изучаваше кафявия плик. Странно, че когато му минаваха такива черни мисли за Лондон, бе получил писмо от същия град. Адвокатска кантора — установи той от беглия поглед върху обратния адрес. Когато го отвори, намери писмо и втори плик, оцветен в синьо и розово. Обърна плика и видя друг обратен адрес с превзет почерк. Джейн Палмър!

Въпреки че не беше суеверен, го обзе неприятно чувство — посланието на мъртвата. Отвори го и заизучава нечетливия почерк. Пет минути по-късно стоеше в кабинета на баща си, загледан как Лу го чете.

Уважаеми детектив Кесълринг,

Вие разследвахте смъртта на сина на Брайън Макавой. Уверена съм, че си спомняте случая. Аз също го помня. Ако все още се интересувате, трябва да дойдете в Лондон и да поговорите с мен. Знам всичко за него. Идеята беше моя, но те я оплескаха. Ако ми платите за информацията, можем да сключим сделката.

— Какво мислиш? — попита Майкъл.

— Мисля, че може да е знаела нещо. — Лу оправи очилата си и прочете отново писмото. — В нощта на убийството тя беше на шест хиляди мили разстояние и не успяхме да я свържем със случая. Но… — Винаги се беше съмнявал.

— Първата пощенска марка е само няколко дни, преди да бъде намерено тялото й. Според адвокатите писмото се е въртяло насам-натам заради непълния адрес и най-накрая е попаднало при останалите й книжа. Повече от осем месеца — възмути се Майкъл.

— Не съм сигурен, че би имало разлика, ако бяха осем дни. Пак щеше да е мъртва.

— Ако е казала истината и знае кой е убил детето, някой трябва да е отишъл при нея. Някой, който не е знаел, че е изпратила писмото. Искам да видя доклада и да говоря с офицера, водещ разследването.

Лу обърна писмото в ръката си. Нямаше никакъв смисъл да напомня на Майкъл, че писмото е адресирано до разследващия случая офицер.

— Възможно е. През изминалите двадесет години това е първата следа, на която попадаме. — Спомни си полицейската снимка на малкото момче и погледна сина си. — Ще отидеш в Лондон, нали?

Ема разточваше тестото за сладките и се опитваше да вложи цялото си сърце в тях. Винаги е обичала Коледа. След толкова години отново щеше да я прекара със семейството си. Кухнята миришеше на канела, от радиото долитаха коледни песни, а Бев размерваше съставките за пудинга. Навън падаше лек сняг.

Но сърцето й не бе тук, отдалечено бе на шест хиляди мили — при Майкъл,

Когато натисна тенекиената формичка в тестото, Бев я прегърна.

— Толкова се радвам, че си тук, Ема. Това означава всичко за мен и за баща ти.

— И за мен. — Изрязваше сладките във формата на снежинка и ги слагаше в тавичката. — Ти ме оставяше да ги правя когато бях малка. Ако Джоно беше тук, щеше да си вземе няколко, преди дори да са опечени.

— Защо мислиш, че изпратих навън Бри? — Гледаше как Ема ръси оцветена захар отгоре им. — Майкъл ти липсва, нали?

— Не предполагах, че ще ми липсва. Поне не чак толкова много. — Тя сложи тавичката в печката. — Глупаво е. Само две седмици. — След като нагласи часовника за печенето, тя се върна обратно, събра тестото и го разточи отново. Приятно й бе да чувства, че прави нещо с ръцете си, че е отговорна за нещо. — Може би е по-добре, че заминах. Не искам да се ангажирам твърде бързо.