Нора Робъртс - Публични тайни

— Не трябваше да я оставям сама.

— Не е твоя грешка — отвърна Джоно.

— Не, не е моя грешка. Но не трябваше да я оставям сама.

Без да обръща внимание на надписите, Джоно извади цигара. Запали я и й я подаде.

— Мариан ми разказа всичко по време на полета. Сигурно знаете, че Латимър е малтретирал Ема повече от година. Майкъл смачка празната пластмасова чашка.

— Не знам подробности. Ще взема показанията й, веднага щом е в състояние за това.

— Показанията! — Мариан го погледна изненадано. — Защо ще трябва да дава показания?

— Такава е процедурата. — Погледна към вратата на Ема.

— Обещайте, че вие ще вземете показанията — обади се Джоно. — Не бих желал да говори с чужд човек.

— Аз ще взема показанията.

Мариан го загледа замислено, пепелта от цигарата й щеше да падне всеки миг. Каза си, че е станал дори по-хубав от обещанията, които даваше на снимката във вестника преди десет години. В момента изглеждаше напрегнат и изтощен, с тъмни сенки под очите и изопнати черти на лицето. Тя реши, че е човек, на когото може да разчита. Майкъл Кесълринг напълно отговаряше на представата й за полицай.

— Вие ли убихте Дру?

Той вдигна очи и я погледна. Повече от всичко би искал да й отговори:„Да“.

— Не, закъснях.

— Кой тогава?

— Ема.

— О, Господи! — възкликна Джоно.

— По добре да не я оставям сама — заяви Майкъл. — Ще отида да поседя с нея. Вие може би искате да се регистрирате в хотела, да си починете.

— Ще останем. — Мариан протегна ръка към Джоно. — Можем да се редуваме да седим при нея.

Майкъл кимна и влезе в стаята на Ема.

Тя дойде в съзнание на разсъмване. Бледата утринна светлина й действаше успокояващо. Толкова много сънища, толкова странни сънища! Повечето среднощни видения изчезнаха. Но тя знаеше, че кошмарите отново ще се върнат: дочуваше музиката и съскането на чудовищата.

Опитваше се да се събуди напълно. Бе раздразнена, че не е в състояние да раздвижи крайниците си. Още по-обезсърчително й подейства, че можа да отвори само едното си око. Когато докосна бинтовете на лицето си, тя си спомни всичко.

Обзе я паника, задушаваше се. Обърна се и видя Майкъл, отпуснал се на стол до леглото й, с глава клюмнала на гърдите му. Държеше ръката й. Помръдването на пръстите й го накара да подскочи.

— Хей. — Той се усмихна. Стисна по-здраво ръката й и я повдигна към устните си. Едва говореше от умора. — Добро утро.

— Колко… — Тя затвори очи, раздразнена от слабия си шепот. — Колко време?

— Спа през цялата нощ — това е всичко. Боли ли те?

Болеше я, много я болеше. Но тя поклати глава. От болките усещаше, че е жива.

— Истина е, нали? Всичко, което се случи?

— Вече е свършено. — Задържа ръката й до бузата си. — Отивам да доведа сестрата. Искаха да ги уведомя, когато се събудиш.

— Майкъл. Аз ли го убих?

Поколеба се за миг. Лицето й беше обезобразено и цялото в превръзки. Виждал беше и по-лошо. Все пак ръката й здраво стискаше неговата. Бе пребита, но не и победена.

— Да. През целия си живот ще съжалявам, че не успях да те изпреваря.

Очите й се затвориха, но ръката й не трепна. Би трябвало да чувства нещо, нещо друго освен заливащата я болка и сънливата отпадналост от приспивателните.

— Не знам какво да чувствам. Изглежда, не изпитвам нищо — нито скръб, нито успокоение, нито съжаление. Чувствам се като изпразнена.

Той добре знаеше какво е да държиш оръжие в ръка, да се целиш, да стреляш в друго човешко същество. Заради дълга. При самозащита. И все пак независимо от причината отнемането на един човешки живот винаги те измъчва.

— Ти нямаше друг изход. Запомни го! За останалото сега не се вълнувай.

— Такъв чудесен глас имаше. Влюбена бях в него. Не разбирам как стигнахме до тук.

Не можеше да й даде нито успокоение, нито отговор.

Остави я на сестрата и отиде в приемната. Мариан дремеше, сложила глава върху рамото на Джоно. Помещението беше в приятни пастелни тонове, вероятно предназначени да ободрят и успокоят приятелите и роднините, които само можеха да седят и да чакат. На стената беше закрепен цветен телевизор. На масата бяха сервирани кани с гореща вода и кошнички с пакетчета кафе и чай. Имаше два телефона и множество списания, разхвърляни навсякъде.

— Тя дойде в съзнание.

— В съзнание? — Мариан скочи веднага. — Как е?

— Добре. — Майкъл си приготви чаша кафе и го разбърка механично — Спомня си какво се е случило и се опитва да го преживее. С нея е сестрата, търсят доктора. Съвсем скоро ще можете да я видите.