Нора Робъртс - Публични тайни

— Отнася се за Ема.

— Ема?! — Бързо седна в леглото, устата му бе пресъхнала. Бев окуражително го стисна за рамото. — Случило ли се е нещо с нея?

От опит Майкъл знаеше, че е най-добре да каже веднага всичко, но този път не намираше подходящите думи.

— Тя е в болница, тук в Лос Анджелис. Тя е…

— Злополука? Злополука ли е станала?

— Не, пребили са я. Ще ви обясня, когато дойдете.

— Пребита? Ема е била пребита? Не разбирам.

— Докторите ще се погрижат за нея. Казаха ми, че ще се оправи, но тя ще се нуждае от вас.

— Ще вземем първия самолет.

Бев вече бе станала и се обличаше.

— Какво се е случило?

— Не знам. Тя е в болница в Лос Анджелис. — Той изруга, докато с треперещи пръсти се опитваше да закопчее ризата си.

Бев му помогна да се закопчее и промълви:

— Тя ще се оправи, Бри. Ема е по-издръжлива, отколкото изглежда.

Той само кимна и я притисна до себе си.

Наоколо цареше мрак. Неясна, тъпа болка се разливаше по цялото й тяло като топъл, червен океан. Притискаше я надолу и не й позволяваше да вижда и да диша. Ема се опитваше да изплува на повърхността, но болката не преставаше. Но не това я плашеше, а мракът и тишината.

Опита се да помръдне и с ужас осъзна, че не чувства ръцете и краката си, а само тази постоянна болка. Опита се да проговори, да извика някого, който и да е. Мислено изкрещя.

Знаеше, че с нея се е случило нещо страшно. Спомняше си озвереното лице на Дру, надвесено над нея. Може би още е тук и я наблюдава, притаен в мрака. Този път ще я…

Но може би вече бе мъртва.

Силната й болка се примеси с гняв. Не искаше да умре. Стенейки от безсилие, тя се опита да отвори очи, но не успя. Сякаш някой бе залепил клепачите й.

Нечия ръка леко докосна косата й. Допирът я накара да изпита паника, която я накара да забрави болките,

— Успокой се, Ема. Вече всичко е наред. Трябва да си почиваш.

Не беше Дру.

— Сега си в безопасност.

Майкъл. Искаше да произнесе името му, благодарна, че не е сама в мрака. Че е жива. След това огромна червена вълна я заля.

От време на време през нощта изпадаше в безсъзнание. Лекарите бяха казали, че има нужда от сън. Страхът обаче й пречеше да заспи. Майкъл го усещаше всеки път, когато тя идваше в съзнание.

Часове наред той се опитваше да я успокои. Прекара цялата нощ до леглото, стиснал окуражително ръката й.

Това му се струваше недостатъчно. Нито обучението, нито годините в полицията го бяха подготвили за ролята на пасивен наблюдател. Не можеше да стои безпомощно, когато любимата му жена мълчаливо се бори с болката. Милото й лице беше смазано, стройното й нежно тяло — в синини и рани.

Казаха му, че няма да умре. Ще страда физически и психически, но ще оживее. А на него му оставаше да чака и да съжалява.

Трябваше да настоява. Майкъл се вслушваше в хрипливото й дишане и се проклинаше. Това нямаше да се случи, ако бе успял да я убеди да сподели с него проблемите си. Та той е ченге, за Бога! Знае как се измъква информация.

Беше се отдръпнал. Искаше да й даде време и възможност за уединение. Исусе, уединение! Потърка с ръце лицето си. Защо не й осигури полицейска охрана? Защо не предприе някакви действия срещу Латимър и му позволи да я открие. Сега тя лежи в болницата, защото позволи да го ръководят чувствата.

Отдели се от леглото й едва когато Мариан и Джоно пристигнаха от Ню Йорк.

— Майкъл. — Джоно го позна и му кимна. Ръката му остана на рамото на Мариан. — Какво се случи?

Разтърка с длани очите си. Светлината в коридора го заслепяваше.

— Латимър. Успял е да се вмъкне в стаята й в хотела.

— О, Господи! — Мариан стисна малкото плюшено куче. — Много ли е зле?

— Доста. — Видя отново Ема, просната на килима в хотелската стая. — Счупил й е три ребра. Има наранени вътрешни органи, не знам колко контузии и разкъсвания. А лицето й…Но мислят, че няма да се наложи спешна хирургическа намеса.

Джоно загледа затворената врата със стиснати зъби.

— Къде е копелето?

— Мъртво е.

— Добре. Искаме да я видим.

— Вървете и двамата. Аз ще се оправя със сестрата и ще ви чакам в приемната. — Погледна като Джоно към затворената врата. — Дали са й приспивателно.

Дълго стоя над чаша кафе в приемната за посетители. Припомни си всичко, което се случи, за да разбере дали би могъл да направи нещо по-различно. Повтаряше си, че ако бе разбил вратата пет минути по-рано, всичко щеше да бъде по-различно.

Когато ги видя да излизат от стаята, се изправи. Очите на Мариан бяха зачервени. Седна на освободения от Майкъл стол.