Нора Робъртс - Публични тайни

— Него го няма тук. — Ядоса се на себе си, че говори толкова несвързано. — Мисля, че той знае къде е тя, Майкъл. Оставила ми е съобщение тази сутрин. Ако е бил тук, когато се е обадила, или е пуснал телефонния секретар, за да чуе записа — вече знае къде е. Позвъних й, но тя не отговори.

— Аз ще се погрижа за това. Излезте от жилището и повикайте полицията. — Затвори, преди да чуе отговора й.

— Кесълринг, ако си свършил да говориш с мацката си…

— Размърдай се. — Майкъл прекъсна оплакването на колегата си и се втурна към вратата.

— Какво, по дяволите…

— Бързо! — повтори Майкъл.

Беше почти четири часът, когато Ема влезе във фоайето на „Бевърли Уилшаир“. През дългия следобед на брега тя реши, че трябва да се обади на баща си. Той вече е научил за смъртта на Джейн и Ема не се съмняваше, че се е опитал да се свърже с нея.

Разговорът нямаше да бъде лесен, но бе необходимо. Време бе да му каже, че е напуснала Дру. Може би бе време и да се възползва от преимуществата на винаги жадната за клюки преса. Щом раздялата стане публично достояние, тя би могла да се освободи от постоянното вцепенение. Може би ще спре и да се страхува.

Докато вървеше по коридора към стаята си и ровеше в чантата си за ключа, пръстите й докоснаха пистолета. Ще се освободи от него и ще престане да се оглежда.

Отвори вратата на апартамента и се намръщи. Пердетата бяха спуснати и вътре цареше мрак. Мразеше тъмнината и мълчаливо прокле камериерката. Остави вратата сама да се затвори и със страх пристъпи към лампата.

Тогава чу музиката. Пръстите й замръзнаха върху ключа. След интродукцията, която я преследваше в кошмарите, се разнесе гласът на мъртвия Ленън.

Блесна светлина. Тя само изскимтя и олюлявайки се, отстъпи назад. За миг й се стори, че вижда някакво лице — неясно очертано, но все пак познато. И тогава съгледа Дру.

— Здравей, Еми, скъпа. Липсвах ли ти?

Тя излезе от вцепенението и се спусна към вратата. Но той беше по-бърз. Удари я и тя падна, а чантата й отхвърча встрани. Широко ухилен, Дру сложи веригата.

— Искаме никой да не ни пречи, нали?

Въпреки че гласът му бе нежен, усети, че я побиват тръпки.

— Как ме откри?

— О, имам си начини, Ема. Да кажем, че помежду ни съществува връзка. Не ти ли казах, че винаги ще те открия.

Зад нея песента продължаваше. Това беше кошмар. Сега искаше да повярва, че е така. Често имаше кошмари — музиката, тъмнината. Ще се събуди обляна в студена пот и всичко ще е свършило.

— Отгатни какво получих, Ема? Молба за развод. Е, не е честно, нали? А аз толкова се тревожех за теб, цели две седмици! Ами можеше да си отвлечена. — Засмя се. — Можеше да си убита като бедния си малък брат.

— Недей.

— А разстройваш се, когато говорим за него, нали? Музиката също те разстройва. Да я спра ли?

— Да. — Като спре музиката, ще бъде в състояние да мисли. Ще знае какво да прави.

— Добре тогава. — Направи крачка към касетофона, след това спря. — Не, мисля да я оставим. Трябва да се научиш да не загърбваш проблемите. Казвал съм ти го и преди, нали?

Зъбите й започнаха да тракат.

— Не ги загърбвам.

— Добре. Така е по-добре. Сега първото нещо, което ще направиш, е да позвъниш на оня твой адвокат и да му кажеш, че си променила решението си.

— Не. — Ужасът я бе обзел и тя само шепнеше. — Няма да се върна при теб.

— Разбира се, че ще се върнеш. Ти ми принадлежиш. Вече си направи малкото удоволствие, Ема, не усложнявай нещата. — Когато тя поклати глава, той въздъхна. Ръката му се стовари върху лицето й. Устата й се напълни с кръв. Тялото й се удари в масата и лампата падна с трясък на земята.

Като в мъгла тя го видя да се приближава към нея и започна пищи. Той я ритна силно в корема. Дъхът й секна и писъците спряха. Когато се опита да се свие, за да се предпази, той започна да я бие бавно и методично.

Този път тя му оказа съпротива. Първият й удар засегна слабо брадичката му, но го изненада и това й даде възможност да изпълзи настрани. Някой блъскаше по вратата, искаха да отворят. Успя с мъка да се изправи и да пристъпи, но той отново я сграбчи.

— Значи, играта загрубява, Ема? — Започна да къса дрехите й, а ноктите му оставяха кървави следи по кожата й. От опитите й да отвръща на ударите му той побесняваше още повече. Този път ще бъде наказана така, че никога да не забрави.

Ема чуваше някой да моли, да настоява, да обещава. Не съзнаваше, че това е собственият й глас. Едва усещаше вече ударите, а той продължаваше да я бие, забравил всичко освен мисълта да я накара да си плати.