Нора Робъртс - Публични тайни

— Разбирам. — Издърпа ръката си от неговата и се загледа напред. Близо до брега водата беше бледозелена и колкото повече се отдалечаваше към хоризонта, ставаше по-тъмна и по-различна. В далечината проблясваше като скъпоценен тъмносин камък. Ако можеше изведнъж да се намери толкова далеч от всичко. Съвсем сама.

— Трябва ли да чувствам нещо? — промърмори тя.

Той разбра, че задаваше въпрос по-скоро на себе си, отколкото на него. Но все пак отговори:

— Не можеш да чувстваш нещо, което не съществува.

— Не, наистина. Никога не съм я обичала, дори като дете. Срамувала съм се от това. Съжалявам, че е мъртва, но нищо повече. Както, когато прочетеш във вестника, че някой непознат е умрял при автомобилна злополука или пожар.

— Значи — достатъчно. — Взе плитката й и я погали с ръка. — Трябва да се връщам. Към седем ще приключа. Защо да не се разходим с колата покрай брега? Двамата с теб и Конрой.

— С удоволствие. — Когато се изправи, тя протегна ръка към него. Докосването бе мигновено. След това се обърна и отново се загледа във водата.

Дру пристигна в „Бевърли Уилшаир“ малко след три часа. Това беше първият хотел, в който направи проверка. Доволен бе, че ще я открие бързо и същевременно се дразнеше от това, че толкова лесно можеше да отгатне намеренията й. В Лондон беше „Конът“, в Париж — „Риц“, на Вирджинските острови — „Литъл Дикс Бей“, а в Лос Анджелис — винаги „Уилшаир“.

Влезе вътре с усмивка. Когато видя на рецепцията млада жена, разбра, че късметът му работи.

— Здравейте. — Ослепителната му усмивка напомни нещо на служителката и след миг тя го позна.

— Добър ден, мистър Латимър.

Сложи едната си ръка върху нейната, а другата вдигна към устните си.

— Ще си остане между нас, нали? Идвам при съпругата си, но се страхувам, че съм забравил коя стая е взела.

— Мисис Латимър е отседнала при нас? — Жената го погледна учудено.

— Да. Имах работа и едва сега пристигам. Нали ще проверите?

— Разбира се. — Пръстите й бързо заиграха по клавиатурата на компютъра. — Няма регистрация на името Латимър.

— Не? Може да се е записала под името Макавой. — Едва сдържа нетърпението си, докато служителката отговори.

— Съжалявам, мистър Латимър, нямаме и Макавой.

— Странно. Почти съм сигурен, че не бъркам хотела. Ема не би отседнала в друг. — Замисли се, след това се усмихна. — А, разбира се, толкова съм разсеян. Бяха тук заедно с една приятелка и вероятно стаята е на нейното име. Нали разбирате, когато искаш да изчезнеш за няколко дни. Проверете на Мариан Картър. По всяка вероятност на третия етаж, Ема се бои от височината.

— Да, ето. Апартамент 305.

— Чудесно. — Усмивката прикриваше стиснатите му зъби.

— Не би ми било приятно да мисля, че съм загубил жена си. — Почака за ключа, като се мъчеше да изглежда спокоен. — Много ми помогна, сладурче.

— Удоволствието е мое, мистър Латимър.

Когато тръгна към асансьора, си помисли, че удоволствието ще бъде негово. Голямото му удоволствие.

Не съжаляваше, че апартаментът е празен. Реши, че така е много по-добре. Извади от чантата си малък касетофон и колан от скъпа кожа. Спусна плътно пердетата на прозорците, след това запали цигара и седна да чака.

— Кесълринг. — Един от младите детективи отвори вратата на стаята за разпити, където Майкъл и Маккарти се опитваха да сломят съпротивата на някакъв заподозрян. — Търсят те по телефона.

— Зает съм, Дръмонд. Запиши съобщението.

— Опитах се. Тя каза, че е спешно.

Ядоса се, но след това помисли, че може да е Ема.

— Опитай без мен — каза на Суан и излезе. Седна върху бюрото и вдигна слушалката. — Кесълринг.

— Майкъл? Обажда се Мариан Картър. Аз съм приятелка на Ема.

— Знам. — Той пъхна ръка в джоба си за цигара. — В града ли сте?

— Не. Не. В Ню Йорк съм. Току-що влизам в жилището си. Аз… някой, някой е бил тук и… изглежда ужасно.

Притисна с пръсти уморените си очи.

— Мисля, че е по-разумно да се обадите на местната полиция. Едва ли ще съм в състояние да дойда при вас.

Тя не беше в настроение да слуша ироничните му забележки.

— Не ми пука за студиото. Тревожа се за Ема.

— Какво общо има тя с това?

— Жилището е направо разрушено: всичко е изпочупено, разпорено, разцепено. Бил е Дру. Сигурна съм. Вероятно има ключа на Ема. Не знам какво ви е казала, но той е луд. Наистина е луд. И аз…

— Добре. Успокойте се. Първо, не стойте сама там. Идете при съседи или на някое обществено място и повикайте полицията.