Нора Робъртс - Публични тайни

— Искаш ли да си отида? — попита я той.

— Не. — Нежно погали меката трева, която покриваше техния син. — Беше красив, нали?

— Да. Почувства как сълзите напират в очите му. Отдавна не беше плакал тук. — Толкова много ти приличаше.

— Беше взел най-доброто от двама ни. — Говореше тихо. Отпусна се и седна в тревата. Загледа се като Брайън към хълмовете — бяха все същите. Животът продължава. Това бе най-тежкият урок, който бе научила. — Толкова беше умен, толкова жизнен. Имаше твоята усмивка, Бри. Твоята и на Ема.

— Винаги е бил щастлив. И когато мисля за него, си го спомням така.

— Боях се, че ще забравя лицето му, че споменът за него ще избледнее с времето. Но не забравих. Спомням си как се смееше, как смехът просто бликаше от него. Никога не съм чувала нещо по-прекрасно. Толкова го обичах, Бри!

— Не може да се обича толкова.

— Може. — Помълча. В тишината дочу мучене на крава. Странно, но това я накара да се усмихне. — Мислиш ли, че всичко просто се е изгубило? Че всичко, което е бил и можеше да бъде, просто е изчезнало, отишло си е с него, когато умря?

— Не. — Погледна я. — Не, не вярвам.

Отговорът му променяше всичко.

— В началото вярвах, че всичко си е отишло с него. Може би затова толкова се бях объркала. Страшно бе да си помисля, че цялата тази красота и радост са били тук за толкова кратко време. След това разбрах, че не е вярно. Той е жив в сърцето ми. И в твоето.

Брайън се загледа към далечните сенчести хълмове.

— Понякога искам да забравя и правя всичко, каквото мога, за да забравя. Най-големият ад е да надживееш собственото си дете.

— Правил си така, защото знаеш, че вече нищо не може да бъде по-мъчително. Затова обичам да си спомням. Ти беше превъзходен баща. — Посегна и взе ръката му. — Съжалявам, че не споделих болката си с теб, както споделях радостта си. Бях егоистка. Мислех, че като заключа в себе си мъката, тя ще остане само моя. Но мъката е наша, както той беше наш.

Брайън мълчеше. Сълзите го задушаваха. Тя се обърна към него. Хванати за ръка, те стояха мълчаливо, докато слънцето се издигна и изсуши росата по тревата.

— Не трябваше да те напускам — прошепна той.

— Ние се напуснахме взаимно.

— Защо? — Стисна ръката й. — Защо?

— Мислехме… поне на мен ми се струваше така, че след смъртта на Дарън нямаме право да бъдем щастливи, че това би било предателство спрямо него. Грях!

— Бев! — Зарови лице в косата й. — Не си отивай. Моля те, не си отивай.

— Няма да си отида — отвърна тихо тя.

Тръгнаха със сплетени ръце обратно към фермерската къща. Яркото слънце проникваше през прозорците, когато се качиха горе. Помагаха си взаимно, докато се съблекат. От време на време спираха и се целуваха нежно.

Вече не бяха млади, времето ги бе променило. Приучило ги бе към търпение. Не се хвърлиха в леглото, но бавно се отпуснаха върху него — искаха да се наслаждават на всеки миг.

Телата им се сляха с лекота. Когато го притисна, сякаш се върна в младостта. Докосна с устни шията й и усети познатия аромат.

Дори когато страстта им се разгоря, те не искаха да изпадат във властта й както някога. Усмихна се леко, когато той й разроши косата. Тялото й пламна. Тя изстена от задоволство и от желание. С притворени очи плъзна ръцете си по тялото му. Страстта ги опияняваше.

Когато телата им се сляха, тя се разплака от радост и щастие. Целуваха се и тя усети вкуса на сълзите му.

Изчерпали страстта си, те се отпуснаха в леглото и Бев положи глава на гърдите му. Въпреки че бяха изминали двадесет години, все едно, че не се бяха разделяли. Чувстваше туптенето на сърцето му под дланта си.

— Всичко е както преди — гласно изрече той мислите й. — И все пак толкова различно.

— Не исках да се случва. През всичките тези години се опитвах да те забравя. — Вдигна глава и го погледна в очите. — Страхувах се отново да обичам.

— Единствено с теб ми е хубаво. Не ме пропъждай! Този път няма да се подчиня.

Тя отметна от челото му леко прошарената коса.

— Винаги съм се страхувала, че не ме обичаш достатъчно.

— Грешила си.

— Да, знам. — Целуна го нежно. — Много време изгубихме, Бри. Бих искала да се прибереш у дома.

Прекараха нощта в старото легло. Към обяд на следващия ден телефонът иззвъня. Брайън го вдигна само за да прекъсне досадното звънене.

— Ало.

— Брайън Макавой.

— Да, на телефона.

— Обажда се Майкъл Кесълринг. Търся ви под дърво и камък.

— Кесълринг. — Съжали, че изрече името, защото в същия момент Бев застина до него. — Какво има?