Нора Робъртс - Партньори

— А Луис знаеше ли?

— Нямаше какво да знае — отвърна остро Мариън, след което се опита да възвърне спокойствието си. — Ан говори само с мен, защото този мъж я беше разстроил. Беше споделила и със сестра си, че той я притеснява. Ан обичаше Луис — натърти тя. — Ала какво значение би могло да има това сега? — Погледна и двамата с измъчени очи и пръстите й смачкаха тънката материя на полата. — Горкото дете е мъртво, а слуховете, подобни гнусни слухове ще направят живота на Луис още по-труден. Лоръл, не можеш ли да ги спреш? Трябва да разбереш, че това само ще усили натиска върху Луис.

— Ако нещата бяха толкова прости — започна Мат, преди Лоръл да успее да отговори. — Вие как мислите, защо някой би изпратил предупреждение на Лоръл?

— Предупреждение ли? — Мариън вдигна сепнато глава, а пръстите й спряха нервната си игра с полата. — Какво предупреждение?

— Някой беше оставил кутия пред прага на вратата ми — рече доста спокойно Лоръл. — Вътре имаше мъртва змия.

— О, Господи! Господи, Лоръл! — Мариън протегна ръце да я прегърне. Ръцете й очевидно трепереха. — Защо е направил такова гнусно нещо? Кога? Кога стана това?

— Вчера в късния следобед. Няколко часа, след като напуснахме Херитидж Оук.

— О, скъпа, ти сигурно си — Ан беше ухапана от змия — прошепна Мариън, сякаш току-що се бе сетила за това. — Ти си мислиш, Не, Лоръл, ти не можеш да мислиш, че Луис би направил такова нещо! Не вярваш, нали?

— Аз не бих желала да мисля, че е Луис — поправи я Лоръл. — Ние решихме, че ще е най-добре, ако знаете за този инцидент.

С малко поуспокоено дишане, Мариън отпусна ръце.

— Сигурно много си се уплашила. Моите нерви а и нервите на Луис — тя спря и поклати глава. — Аз, разбира се, ще му кажа, но…

— Госпожице Мариън?

Стресната, тя обърна глава към вратата.

— Да, Бини?

— Извинете, но госпожа Холистър ви търси по телефона. Относно благотворителната дейност за болницата. Много настоява да говори с вас.

— Да, да, разбира се, кажи й, че ей сега ще дойда. — Мариън се обърна и оправи яката си. — Извинявай, Лоръл, за всичко. Ако искаш да почакаш тук, ще приключа разговора и се връщам веднага. Ала не зная какво още бих могла да ти кажа.

— Всичко е наред, Мариън. Върви. Ние ще си ходим.

— Браво, малката! След като веднъж я захапа — изкоментира Мат, когато останаха сами, — не я изпусна от зъбите си.

— Така ли? — Без да го погледне, Лоръл взе чантата си и стана. — Професионален навик, предполагам.

— Лоръл! — той я хвана за раменете, а тя го погледна. — Престани да се измъчваш. Не го прави повече.

— Бих те послушала с удоволствие, ако можех — прошепна Лоръл, обърна се и се загледа през прозореца. — Не ми хареса начина, но който тя реагира, когато споменах името на Брюстър.

— Знае повече, отколкото казва. — Мат докосна косата й. Искаше да я придърпа и притисне към себе си.

— Луис е навън — рече тихо Лоръл. — Искам да говоря с него. Сама, Мат.

Той отстъпи, изненадан, че една толкова обикновена молба можеше да го засегне така дълбоко.

— Добре.

Когато тя излезе през голямата врата, пъхна ръце в джобовете си и приближи към прозореца. И без ни най-малко угризение на съвестта изпрати Луис Трулейн по дяволите.

Горещината навън беше още по-потискаща след прохладата вътре. Въздухът бе натежал от предчувствие за дъжд, но дъждът така и не идеше. Песните на птиците звучаха глухо. Лоръл вдъхна аромата на розите, когато премина сред тях, ала той беше горещ и прекалено сладникав. Когато намери Луис, видя по ризата му следи от пот и прах.

— Луис.

Главата му трепна, когато тя произнесе името му, и той спря. На лицето му не бе изписано нито приветливо изражение за поздрав, нито студеното безразличие от предишния ден. Беше бесен.

— Какво правиш тук?

— Трябва да говоря с теб.

— Няма какво да говорим.

— Луис! — Лоръл взе ръката му, когато той се опита да тръгне. Макар и да спря, Луис я изгледа така, че тя отпусна ръка.

— Остави на мира спомените, Лоръл. И стой далеч от мен.

— Аз наистина все още имам спомени, Луис. Но имам и работа да върша. — Тя гледаше лицето му, надявайки се там да намери нещо, което да предотврати разрушаването на последния мост помежду им. — Не вярвам, че Ан е отишла доброволно в блатото.

— Пет пари не давам в какво вярваш и какво не. Тя е мъртва. — Той погледна встрани, над главата й, към края на северната морава, откъдето започваше мочурището. — Ан е мъртва — повтори отново и затвори очи. Това е краят на всичко.