Нора Робъртс - Партньори

Пътуваха към Херитидж Оук за трети път пред последните два дни. И всеки път сякаш ставаше все по-трудно да намерят отговорите, които искаха да открият.

Луис щеше да бъде сърдит, в това нямаше съмнение, помисли си Лоръл. Мъжът, когото бе видяла вчера, днес щеше да бъде бесен, че отново го безпокоят. А Мариън, тя щеше да е обидена, помисли си с леко чувство за вина. Обидена, че бе принудена да говори и обсъжда неща, които смяташе за неприятни и непристойни както за нея, така и за брат си.

Не бива да мисля за това, рече си Лоръл и завъртя глава да погледне през прозореца. Защото всъщност какъв друг избор имам? Въпросите трябваше да бъдат зададени, думите трябваше да бъдат изречени и отговорите произнесени. Вече бе много късно да се връща назад. Ако наистина имаше нещо, то по-добре въпросите да бъдат зададени от мен.

Знаеше защо Мат мълчи. Беше й предоставил време да се съвземе, да подреди мислите и чувствата си, преди да пристигнат в имението. Деликатен. Странно, помисли си с лека усмивка тя. Преди седмица можеше да се закълне, че Матю Бейтс изобщо не знаеше какво е деликатност. И никога не бе чувал тази дума. Но през последните няколко дни беше научила нещичко за него. Е, не всичко, намуси се Лоръл, спомнила си картините в апартамента му. Ала все пак няколко, и то важни неща. Най важното от които бе, че го обича.

Все още не бяха говорили за това, което се случи помежду им. По някакъв необясним начин тя чувстваше, че и двамата продължават да изучават чувствата на другия. Леко, спокойно, внимателно, не бързай, не настъпвай. Ето, това бяха думите, които се въртяха в главата й. И Лоръл се чудеше дали същите думи не се въртят и в неговата.

Всичко стана толкова бързо.

Една година беше минала. Толкова бързо, помисли си тя с усмивка. Каквото и да се бе зародило помежду им през тези месеци, то бе до такава степен пренебрегвано, че внезапният изблик на страст бе напълно неочакван. Но това ли бе всичко, което искаха? Щеше й се да има смелостта или увереността да го попита.

Лоръл се обърна и загледа профила му. Силен, красив, с лесно появяваща се усмивка и засмени очи. И все пак това не бе всичко. От статиите му вече знаеше, че можеше да бъде ироничен, интуитивен или добър. Беше открила също така, че можеше да бъде и нападателен, когато трябваше. Ала това не бе истинската му природа. Беше нетърпелив, неуморен мъж, който просто водеше играта по свой собствен начин. И през призмата на любовта, коя то осъзна, че изпитва към него, за свое собствено учудване ти откри, че той й харесваше точно такъв.

Партньори, помисли си Лоръл и усмивката й се разшири. Най-добре ще е да свикнеш с това положение, Бейтс, защото имам намерение да останем такива още дълго време.

— Какво видя, че ти хареса толкова? — попита Мат. Тя отметна глава и продължи да го наблюдава. Играй играта, повтори си наум.

— В интерес на истината, видях нещо хубаво и то все още ме изненадва.

Той се засмя и, без да изпуска пътя от очи, посегна и я погали по косата.

— Луд съм по твоите комплименти, Лоръл. Човек никога не знае дали го хвалиш, или смачкваш. И къде ще го натикаш.

— Не си вири носа, момче.

— Веднъж ми каза, че имам хубави очи.

— Нима? — вдигна учудено вежди тя.

— Е, тогава беше на четири мартинита.

Лоръл се разсмя, докато преминаваха под портата на имението Херитидж Оук.

— Че то знае ли човек какви глупости може да наговори в подобно състояние! Всъщност какъв цвят са очите ти?

Мат ги присви и се обърна към нея.

— Сини — промълви тихо тя и прехапа езика си. — Сини очи и руса коса. Най-обикновеното съчетание. Но ти си постигнал най-доброто от него.

— Аха. Жалко за брадичката ти. — Лоръл машинално вирна брадичка.

— Моята брадичка няма нищо общо с това — подметна тя, докато колата спря.

— Не съм забелязал. — Той извади ключовете от колата и излезе. Беше я раздразнил. Сега, като я наблюдаваше как гледа към къщата, веднага забеляза разразилата се в нея вътрешна борба между чувствата и професионалния дълг. Щеше да победи професията, ала не и без Лоръл да плати цената.

— Мат, Мариън ще ни приеме, защото възпитанието не й позволява друго но… — тя се поколеба, докато изкачваха стълбите към вратата. — Съмнявам се, че Луис ще иска да говори с нас.

— Ще трябва да го убедим все пак — рече Мат и остави чукчето да хлопне силно по вратата.

— Не ми се ще да го насилвам точно сега. — Но начинът, по който той завъртя глава и я погледна, я накара да млъкне.

— А кога?