Нора Робъртс - Партньори

На стените нямаше стари вестници в рамки, нито Пикасо, а две маслени картини от неизвестен художник. И двете бяха изгледи от Ню Йорк. Едната показваше елегантността и блясъка на града, другата представяше тясна крива уличка с грозни мръсни сгради, олющени фасади и мътни прозорци. И двете бяха отлично изпълнени, а контрастите я заинтригуваха. Тя си помисли, че той сигурно познава града и живота в него и от двете му страни.

— Не мога повече, ще се пръсна — рече Лоръл, когато Мат отряза още едно парче пица и го постави в чинията й.

— Хайде, хайде. Няма да преядеш.

Тя стана, взе чашата вино в ръка и тръгна из стаята. Краката й потънаха в килима.

— Харесва ми тук. Ти явно обичаш — Лоръл размърда босия си крак в пухкавия килим — да се чувстваш комфортно.

— Като всички хора. — Той я наблюдаваше, докато приближи стерео уредбата и започна да избира музика.

— М-м-м-м. Така е, ала не всеки прави изкуство от това. — Тя остави плочата встрани и загледа картините по-внимателно. — Много са добри — изкоментира след малко. — Не познавам художника, но имам чувството, че ще видя и други негови работи.

— Той ще се зарадва да го чуе. — Мат вдигна чашата си и загледа над ръба й. Виното беше тежко и сладко. — Израснали сме заедно от деца.

— Наистина ли? — Лоръл поклати глава заинтригувана.

— Липсва ли ти? Ню Йорк имам пред вид? — Погледът му премина от картините обратно към чашата с вино.

— Не.

— Обаче си ги взел със себе си.

— Ние непрекъснато влачим нещо със себе си — промърмори той, после стана и прибра остатъка от пицата в хладилника.

Тя се намръщи след него. Какво ли означаваше това, помисли си, докато отново гледаше картините. Израснали заедно, съседи, сред мръсните улички и грозните сгради. Когато Мат се върна от кухнята, Лоръл все още стоеше пред картините.

— Значи си израснал тук.

Той не можеше да види коя от двете картини гледа, за да разбере какво мисли и за какво говори.

— Да. — Мат измъкна ризата през главата си и се упъти към банята. — Искам да си взема един душ.

— Мат! — Тя тръгна след него и хвана ръката му чак на вратата на банята. Видя нетърпение в очите му, ала го пренебрегна. — Беше ти тежко, нали?

— Оцелях — отвърна безизразно той. — Не всеки оцелява. — Съчувствието й пролича машинално в очите й, в докосването на ръката й, в гласа й.

— Разкажи ми.

— О, моля те, остави.

Лоръл го загледа изненадана. Не очакваше резкия и груб тон. Отстъпи крачка назад и това беше отбой.

— Добре. Извинявай. Благодаря за пицата. Ще се видим утре.

Мат я хвана за раменете, за да я спре.

— Лоръл, не можеш да си идеш в апартамента, защото вратата ти е разбита и не се затваря.

Тя посрещна погледа му спокойно.

— Не всички от нас се нуждаят от ключалки и катинари, Мат.

— По дяволите — изтърва се той и направи опит да потисне гнева си. Знаеше, че все още бе под напрежение заради случката в блатото и че все още бе объркан заради това, което се случи помежду им в леглото. Чувствата го изпълваха и се променяха и Мат не можеше да се справи с тях. — Слушай, израснах в отвратително, бедно предградие на Ийст Сайд. Това няма нищо общо е теб. Нищо!

Значи беше сипала сол в раната, помисли си Лоръл, като го погледна.

— Достатъчно, всичко е наред — рече тихо тя. — Нека да го наречем само професионално любопитство и толкоз.

— По дяволите, Лоръл! — Той я сграбчи за раменете, когато тя отново се упъти към вратата. — Не можеш да спиш сама тази нощ там!

— Не ми казвай какво мога и какво не мога да правя.

— Казвам ти! — отвърна яростно Мат. — И ти ще направиш точно това, което ти казвам!

Лоръл го изгледа високомерно.

— Махни ръцете си.

Той почувства, че кипва, ала свали ръце от раменете й.

— Извинявай.

— Не ми дължиш никакви извинения — рече тихо тя.

— Дължа ти. — Мат вдигна глава, очите му бяха тъмни и замислени. — Обидих те, без да го искам.

— Не, всичко е наред. — Изведнъж гневът я напусна и от него не остана дори и следа. — Заслужавах си го.

— Не, аз… — той се поколеба, но реши да продължи. Не беше готов да протака. — Не искам да споря с теб, Лоръл. Виж, много е късно вече, а и двамата имаме достатъчно работа утре. Няма да мога да си вдигна главата. Не ми се ще да се ровя в миналото точно тази вечер.

Тя обви ръце около него. Въпреки че ядът все още бе някъде в нея, просто не можеше да се възпре.

— Никакви въпроси тази вечер.

— Лоръл! — Мат покри устните и със своите. Напрежението отслабна и той почувства как желанието прониква в него, милиметър по милиметър. — Остани тук — прошепна. — Моля те, остани с мен.