Нора Робъртс - Партньори

Тук май имаше алигатори, спомни си Лоръл и смръщи носа си. При това големи.

— Ето, това беше мястото. — Мат насочи светлината на фенерчето към земята. — Лоръл, би ли могла да се върнеш оттук сама?

Тя проследи лъча на фенерчето му и си спомни снимката от полицейския доклад. Прехапа устни и се опита да прогони образа на мъртвата Ан от мисълта си.

— Да, пътят, по който дойдохме, е най-лесният. Предполагам, че която и посока да хванеш оттук, би те извела от блатото. Евентуално.

— Точно така. — Той се разкърши и зашари с фенерчето наоколо. — Странно, че е успяла да стигне до центъра на блатото и едва тук се е предала. — Мат изруга. Нищо нямаше, помисли си ядно, нищо нямаше да намерят. Но всъщност какво, по дяволите, търсеха? И какво бе очаквал? — Много ми се иска да бях прочел онези писма. Само да ми паднат!

— Който и да ги е взел, сигурно веднага ги е унищожил, ако в тях е имало нещо важно.

— Чудя се дали Сюзан — той спря насред думата, защото в светлината на фенерчето му проблесна нещо. Наведе се и вдигна малко парче метал от земята.

— Какво е това?

— Изглежда като парченце от накит. Ще го видим по-добре през деня. — Мат се изправи и го завъртя между пръстите си. — На Ан ли е?

Лоръл го взе и го поизчисти от полепналата кал.

— Не знам. Цял месец в калта — тя го освети със своето фенерче, а в паметта й се опита да изплува някакъв смътен спомен. — Прилича ми на част от медальон. Скъп е, виж колко сложен механизъм има. — Споменът се промъкна, сякаш се поизбистри, сетне изчезна. Лоръл тръсна глава нетърпеливо. — Познат ми е — промърмори тя. — Като че ли беше на леля Елен. Луис може би го е подарил на Ан след сватбата.

— Можем да проверим колко струва. — Мат го взе от нея и го мушна в джоба си. После зашари с фенерчето си по двата бряга на реката. — Стой тук. Искам да отида по-наблизо и да поогледам.

— Какво?

— Ако знаех какво, нямаше да имам чувството, че съм тръгнал да гоня дивото.

— Ще дойда с теб.

— Лоръл, долу е голяма кал и мръсотия, като джунгла е. Направо си щастлива, че все още не сме попаднали на някое змийско гнездо. Не предизвиквай съдбата.

Тя си спомни отровните водни змии, които плуваха из реката, и потръпна от ужас.

— Добре, ала имаш само две минути, Бейтс. Ако се забавиш повече, идвам след теб.

— Две минути. — той я целуна леко. — Ти стой тук.

— Няма да мърдам.

Тя загледа лъча на фенерчето, който играеше в тъмнината и се отдалечаваше, после тръгна надолу към реката. Мат не знаеше какво търси, но Лоръл разбираше желанието му да прави нещо. Всичко, което бяха намерили досега, бяха нови въпроси и едно счупено парченце от накит.

Тя се намръщи се замисли за него. Детските й спомени се завърнаха. Не беше ли виждала този медальон, чист и сияйно златен, върху една бяла дантелена рокля? Натисна с пръсти слепоочията си сякаш да помогне на спомена да се избистри и фокусира. Една от дантелените бели рокли на леля Елен за следобедно парти? Объркана и озадачена, отпусна ръце.

Още една минута, Бейтс, каза си наум Лоръл. Защо тихите нощни шумове сега звучаха по-високо, когато той не беше до нея? Тя се размърда, а по гърба й потече струйка пот, оставяйки студена диря.

Точно това е мястото, беше й казал Мат. Лоръл с мъка потисна желанието да се обърне и да погледне зад себе си. След час щеше да си бъде в къщи и сигурно щеше да се смее на спомена как бе стояла и треперила от страх и студ в горещата нощ и си бе представяла зли духове зад гърба си. След час.

Едва доловимо шумолене я накара да застине. Проклети опосуми, помисли си тя. Отвори уста да извика Мат, ала в този момент една ръка я хвана за гърлото.

Първо се скова от шок и страх, след секунда обаче тялото й реагира на липсата на въздух. С инстинктивно движение на самозащита Лоръл удари силно назад с лакът, но срещна празно пространство, след което политна напред от неочакван удар в гърба. Фенерчето падна от ръката й, докато тялото й се пльосна сред дивите тръстики. Удари се силно. Главата й направо се блъсна в дънера на един кипарис.

От брега на реката Мат следеше светлината на фенерчето й. Изведнъж тя изчезна. Той затича сред тревите, като викаше името й. Когато я видя на земята, сгърчена и свита, сърцето му спря да бие. Спомни си съвсем ясно гледката на мъртвата Ан Трулейн. Грабна я, изправи я и я притисна към себе си. Лоръл простена и той задиша по-спокойно.

— Какво правиш, до дяволите? — попита Мат, като се бореше да надвие обзелия го страх.

— Някой ме удари отзад — продума тя и тръсна глава, за да си спомни по-добре. Ала това само още повече замъгли съзнанието си. — Някой ме блъсна силно в гърба. — Лоръл попипа цицината на главата си, сетне сграбчи ризата на Мат с такава сила, че щеше да я скъса, докато той се опитваше да се изправи. — О, не! Ти няма да ме оставиш отново сама!