Нора Робъртс - Партньори

— Ще те пусна пред мен.

Тя кимна, постави крак в сплетените му ръце и се хвана за горния ръб на стената. Прехвърли се леко, подпря се на корем и му подаде едната си ръка. Мат я хвана здраво. Хватката му беше суха и силна и той задържа ръката й, докато и двамата не се приземиха от другата страна на стената.

— Защо ми се струва, че това упражнение си го правил и друг път — прошепна Лоръл, докато бършеше ръце в джинсите си.

Мат се засмя в тъмнината.

— Ами да речем, че ми се е налагало да преодолея някоя и друга стена в кариерата си.

— Не говориш само метафорично, нали?

— Е, хайде сега, не издребнявай. И аз мога да кажа за теб, че я прехвърли като ветеран но прескачане на стени.

Тя хвърли бегъл поглед наоколо. Беше тъмно, но контурите на къщата се забелязваха в далечината.

— Предполагам, че няма да окажеш съпротива, ако ни хванат. Това е федерално престъпление.

О, Боже мили, толкова е близо до мен, помисли си, а седим и си говорим за Луис и неговата собственост Той взе ръката й и я отведе встрани от стената.

— Няма да ни хванат — увери я тихо.

Движеха се безшумно, като сенки. Прекосиха северната морава. Не им бяха необходими фенерчета. Светлината от луната беше призрачна, ала достатъчна, за да виждат посоката и пътя си. Въздухът беше спокоен, но в никакъв случай тих. Нощните птици пърхаха в дърветата, шепотът им се сливаше е шума на листата. Над всичко преобладаваше хорът на щурците.

Светулки се щураха в нощта с малките си фенерчета. Миришеше упоително на летни цветя и свежа зелена трева.

Лоръл видя началото на блатото. Отвращението и неохотата й бяха така неочаквани и дълбоки, че се наложи да се насили, за да продължи да върви. Ала ръцете й инстинктивно стиснаха пръстите на Мат. Неговата длан беше студена и суха.

Дали и той чувства същото, запита се тя, докато по гръбнака й преминаха тръпки. Дали чувства студа и заплахата, които излъчваше това място? То съдържаше своите тайни и ги пазеше ревниво. Тайните, който изпаренията и гнилите му треви хранеха и поддържаха. Лоръл потръпна, когато пътеката тръгна надолу.

— Това е мястото — рече тихо Мат. — Точно тук, Лоръл. Излъчва нещо лошо — прошепна смразена тя и потръпна. После пристъпи под дърветата.

Определението я накара да потисне страха си. Въпреки че продължи да държи ръката му, пръстите й отслабиха хватката си.

— Трудно ми е да повярвам — подзе тихо Лоръл, — че дори подтиквана от любовта или страстта, една жена би избрала подобно място, за да изневери на мъжа си. Доколкото си спомням, името й е било Друзила.

Мат неочаквано се засмя и извади фенерчето си.

— Може би Друзила е имала лек срещу комарите. — Той не запали светлината, но погледна зад тях, където очертанията на къщата все още можеха да се видят сред дърветата. — Бих казал, че това е най-прекият път от къщата дотук и е точно мястото, където някой би навлязъл в блатото, ако реши да дойде насам. — Тя наведе глава.

— Съгласна съм с теб.

— Тогава следва, че Ан е дошла с някой от обитателите на къщата.

— Така изглежда.

— Добре, хайде да видим какво може да намерим. Стой близо до мен.

— Излишно предупреждение, Мат — отвърна Лоръл и извади своето фенерче. — Ако усетиш нещо да пълзи по гърба ти, да знаеш, че съм аз.

Не бяха изминали и три метра, когато завеса от дебели и плътни листа скри светлината на луната. Сянката на къщата остана далеч зад тях. Наоколо се извисяваха само диви тръстики и напълно закриваха от очите им както всичко извън блатото, така и всичко вътре в него. Двата лъча на фенерчетата разсипаха мрака и проправяха пътечка в него.

Тук беше светът на влагата, на сенките и на шепнещите нощни звуци, които караха кожата да настръхва. Въздухът беше влажен, изпълнен с гнилото ухание на блатни растения. Мат започна да разбира защо Ан Трулейн се бе страхувала от това място. Той не би могъл да се изгуби в тъмнината. Ала се чудеше защо тя бе продължила да върви навътре, вместо да се върне обратно. Защото е била обзета от сляпа паника? Или е била принудена? Кой знае.

И не е могла да намери пътя обратно.

— Нещо не се връзва — промърмори Мат.

Лоръл освети пътеката пред тях, където нещо шавна. Пръстите й стиснаха ръката на Мат.

— Какво?

— Чудя се защо не се е върнала.

Тя бързо обърна фенерчето си обратно. Може би беше плод на въображението й. Можеше да е опосум, не всеки шум означаваше появата на змия. Спомни си, че черни мечки често идваха насам, на север, в по-залесената част на блатата.